ябълката

Tags:

е поредната книга, на която Любо не даде никакъв шанс – отново ще съм единственият й притежател в града. Не съм сигурна дали е преценил добре, макар че не съм съвсем сигурна кой би я прочел … може би любителите на розови романи? Не точно. Може би почитателите на Мейв Бинчи? Добре де, ще изплюя камъчето – напомня ми за “Дъблинчани” на Джойс (не че я помня). Доста смело предположение, с което рискувам да се изложа, тъй като ме мързи да проверя авторитетните рецензии за автора.
Но аз съм свикнала да се излагам. Вчера една приятелка ми казваше, че понякога й се е случвало когато е сред доста интелигентни и ерудирани хора да се чувства нищожна. Преговорих си наум последната такава среща и й отговорих, че аз пък не се чувствам нищожна. Мога да задавам въпроси и дори да изказвам предположения, и оставам с впечатлението, че хората прощават невежеството ми – вероятно защото не се опитвам да го прикривам. Ако събеседниците ми са повече от един, предпочитам да мълча и да ги слушам.

“Ябълката” ме привлече, естествено, с корицата си – не е кой знае какво, но има ябълка, цветове на вино, нещо, което ми напомня за канела, тънък порцелан – един от моите видове кич. А отзад пише: “колекция от очарователни миниатюри, иронични и натуралистични, елегантни и ярки картини от Англия в началото на двейсети век.”

Ах, Англия – моята родина, за която си спомних, докато един приятел ми разказваше, че винаги е имал чувството, че е прекарал предишните си животи там. Аз не винаги, но в последните 6-7 години. Спомних си го, докато ми говореше, и като вдигнах очи, се оказа, че се намираме в двор без изход, обградени с призрачни зарешетени и ръждясало-заключени бунгала, в които живях цял месец в едно от най-горещите лета преди повече от двайсет години. Тогава си представях Британия като най-скучното и фригидно място на света – ето такива поражения нанася училищното образование. Тогава просто исках принудителният ми престой (бригада) да свърши, да се къпя отново с топла вода, да завърша по-скоро училище и да се махна, да не ми е толкова тъжно и самотно при залез. Днес, макар че припознавам Британия като своя родина, намирам димитровградските залези за прекрасни, а тишината и самотата им не ми пречат да се чувствам щастлива – бих живяла в този град … да се храня със залезите над грозноватата Марица или гарата. Димитровград, мой малък Лондон ) .

Всъщност Мишел Фейбър е приел Шотландия за своя родина, след като е израснал в Австралия, а е роден в Холандия. Чудя се дали бих прочела “монументалния му викториански бестселър” на име “Аленото цвете и бялото.” И да го прочета, и да не го прочета, ще си остана все с това чувство на аморфност по отношения на знанията, уменията и квалификациите си, за което се замислих тези дни. Чувствам се неопределена като амеба и се надявам никога да не ми се налага да си търся работа, защото ще ми е трудно да демонстрирам наличието на форма. Да, бих могла да бъда оценена заради способността си да мисля извън обичайните форми, заради вдъхновението и чувството за отговорност, но малко ме убива като си помисля, че някой работодател би могъл да поиска да вкара това в кутийката на фирменото обучение и рутина. В такива случаи се уверявам отново, че душата ми би била пееща и свободна ако позицията ми като наемник е чистачка.

Това е ултимативната професия за невежи като мен. Бих искала да пиша романи, но не знам нищо за света. Толкова съм далеч от сетивното познание, което имат Фейбът, Памук, Оз и Маркес за местата и времената. Дори ако имах такова познание за България, дали щях да мога да пиша красиви неща като техните? Струва ми се, че познанието за България ражда букарско-подобни писания, а да ти приличам на недоволен млад затлъстял интелектуалец?

Току що се замислих дали проститутките, които работят в блока на майка ми биха могли да изглеждат правдоподобно в ролите на лондонските си колежки отпреди 130 години. Не, не става, принцесо. Ако искаш да пишеш балкански неща без да си стискаш маниерно носа с два пръста, можеш да боравиш единствено с митологичното, архетипното, приказното – също като “Приказка за Стоедин”.

Нои кой реши, че искам да стана писател? Имам очи, уши, нос, език и кожа – искам да правя вътрешен дизайн. Но за това ще разкажа друг път.

P.S. Хахахаха! Познай какво измъкнах от шкафа: огромния роман на Фейбър ) Никога не помня какво съм купила.

Advertisements

Коментари са забранени.