Интерфейсът на вселената

Защо “Аленото цвете и бялото” (викториански роман на Мишел Фейбър, авторът на “Ябълката”) се простира на цели 900 страници? Вярно е, че авторът навлиза доста по-надълбоко от много други в съзнанието и несъзнаваното на героите си (без да обижда емоционалната ми интелигентност, но за това като пиша специално за книгата),  но има и друга, точно толкова важна причина: изграждането на сетивен свят.

Викторианските романисти показват сетивни детайли, но си спестяват усилието да изграждат цял свят, защото читателите им така или иначе са потопени в сетивния викториански контекст. Ние, съвременните им читатели, не се оплакваме от липсата на такива детайли и пространни описания, защото повечето от нас не обичат да четат такива неща; предпочитаме действието и мислите (в този ред за повечето читатели). Самата аз съм казвала, че една от причините да захвърля “Властелинът на пръстените” е, че ми напомня за учебник по география (Хаз, не плачи, решила съм да опитам пак … ще му дойде времето). Освен това съм от хората, които през повечето време се реят на някоя и друга педя (поне) над материалното. Прибавям и квантовото разбиране за кухотата и безплътността на вселената на по-дълбоко ниво, за да стигна до откровен идеализъм.

И все пак, точно аз продължавам да си купувам меки играчки и други ненужни (?) неща, а когато го правя, не само ги гледам, но и ги галя, защото съм капризна по отношение на материите – “не мога” да обуя каквито и да е чорапи или да си измия косата с какъвто и да е шампоан, да си купя каквато и да е тениска.

Сетивното играе доста по-важна роля в живота ми, отколкото обикновено признавам. Често казвам, че живея в главата си, но там продължавам да (пре)създавам сетивни усещания. Не по всяко време, разбира се; пребивавам в света на чистите идеи през голяма част от времето. Сетивното е важно дори за Платон (който също открива корените на вселената в чистите идеи, от чието име (някой да знае защо?) се е пръкнал изразът “платоническа любов”) беше отделил не един ред във “Федър” за извънградския пейзаж, жегата, щурци, паяци и пр.

Както вече казах, Фейбър отделя много място за сетивни описания – имам чувството, че погладих прогореното от паднали от камината въглени килимче и намокрих ръка във водата, с която проститутката си прави вагинални промивки. Да чувам нечии стомашни и чревни движения е нещо толкова естествено за мен. Фейбър (а вероятно и Толкин?) прави това, защото изгражда вселена.

Да, можем да се насладим на театрална постановка с минималистичен декор – правили сме го десетки пъти. В същото време, обаче, ако можем да избираме, повечето от нас предпочитат цветната версия на филм, а много от любителите на компютърни игри не пропускат да споделят мнението си за реалистичността и естетиката на анимацията. Помислете и за Second Life.

Всъщност, ако се замислиш, ще видиш че повечето хора през повечето време пребивават в сетивното а не в абстрактното. Малко са тези, които се спускат все по-надълбоко, а когато го правят, приличат по-скоро на водолази … винаги се връщат на повърхността за да отдъхнат, да се отърсят от съприкосновението с празнотата.

Може би някой ден ще мога да плувам дълго в празнотата, но дали ще стигна дотам да не се връщам към плътната реалност? Дали ще спра в ума си да (пре)създавам сетивното? Дали сетивното е просто интерфейсът на вселената – нещо, без което посветените могат?

Advertisements

Коментари са забранени.