***

Кога изчезва спонтанността? Когато се чувстваш наблюдаван и когато се напъваш да бъдеш щастлив.

Интересно е да изследваме първото. Може би трябва да се поучим от актьорите. Как успяват да запазят спонтанността си докато са на сцена? Някой би казал, че актьорстването не е спонтанно, защото там играеш роля. Защо пък трябва да има противоречие? Не е ли играта спонтанно занимание? Да не би децата да не забравят за себе си докато играят? Има и такива деца, да … и те са тъжна гледка ( Ето защо децата трябва да бъдат оставяни на мира докато играят. Сещам се за един случай, в който се оказах наблюдавана докато играя – след това майка ми ми се кара, задето сме се престрували че  пушим, държейки стръкчета трева. Тя беше убедена, че “пушенето” ни е опошлило играта, а аз че е погледът на майка ми.

Всъщност мога да си се представя на нейно място. Разбира се, не бих се разстроила от гледката на преструващи се че пушат деца, но ме разстройва гледката на преструващи се че правят секс деца.

Какво бих направила след като вече съм видяла? Тревожността ще ме подтикне да реагирам колкото се може по-бързо, но разумът и загрижеността ще ми подскажат, че трябва да помисля, да проумея, да съм наясно какво всъщност става, дали е нужно нещо да се промени, дали е необходима моята намеса и ако да, кой е подходящият начин.

Също така е хубаво да си дам сметка не само за това какво ме притеснява, но и защо. Дали гледката сама по себе си е притеснителна или в мен има нещо  неосъзнато, което реагира болезнено и замъглява погледа ми? Сред първоначалния шок може да се окаже, че децата не са правили това, а ми се е привидяло. Но дори и ако са, дали най-уместното би било да се втурна и да ги засрамя?

Понякога е твърде рано да изтръгнеш някого от райската градина. Има време за всичко. Пък и точно ти ли трябва да го направиш? Сещам се, че там има и такива, които вече са били навън и са се върнали …

Хм, как се оказах в библейското? Всъщност имах намерение да посетя театъра ) И въпросът беше дали актьорите са спонтанни. Мисля, че добрите са. Докато са в ролята, те забравят себе си, те са ролята, те са цели.

А какво се случва с наблюдателя вътре в тях? Не знам точно, но знам, че наблюдателят не убива спонтанността, защото той никога не съди и не е его. Затова знае истината. Може би благодарение на него добрите актьори са спонтанни и истински. Публиката не е наблюдател, а суетният актьор не е спонтанен. Тъжно.

От време на време е нужна тишина, за да се свържеш с наблюдателя.

Advertisements

Коментари са забранени.