тръгнах кат аслан …

***

Скрих се зад една маса. От другата страна бяха коленичили под формата на П като за ритуал девет души: в една редица три жени, срещу тях други три жени, перпендикулярно на двете групи – трима мъже. Мъжете, в сиви дрехи и седящи по различен начин, изглеждаха невъвлечени в случващото се, но и на пръв поглед в съюз с едната група жени – тези, които държаха автомати, насочени към другата група. Предполагам, че съм решила, че са в съюз с въоръжените, защото изглеждаха незастрашени и невъзмутими. Освен по автоматите, жените не се различаваха по нищо друго – бяха около шейсетгодишни, с черни забрадки – подобни на бабите, които някога съм виждала на село. Всички пееха някакви християнски песни, отпиха вино, а аз треперех от страх да не ме застрелят “лошите”. Когато изглеждаше, че следващата стъпка от ритуала ще е стрелба, както си бях зад масата, коленичих от страната на невъоръжените, но само след секунди инстинктът ми за самосъхранение ме върна в редицата на въоръжените. Положих глава на пода и се помолих да остана незабелязана и помилвана. И малко се засрамих, но останах там. След това ме видяха и една от жените с автомат ми каза, че мога да излезна навън, където ме чакат моите близки. Бях изненадана от благородния й глас. Излезнах. Нямах нищо общо с това. Бях спасена.

***

Преди да влезна в стаята бях изрекла твърде арогантно някаква преценка, направена твърде набързо. Събудих се с послание да не бързам да заемам страна, защото понякога нещата не са такива, каквито изглеждат, и не е нужно да се жертвам за каузи които не разбирам, че фактът, че някой изглежда като жертва не е достатъчна причина да жертвам себе си заради него. Няма нищо лошо в това да оцелееш смирено и да приемеш, че не разбираш.

Advertisements

Коментари са забранени.