Дни образци

Поезията на Уитман е езикът, на който говорят някои от героите в книгата на Кънингам. На някои хора това изглежда като твърде преднамерен спец-ефект, а за мен е естествен начин на изразяване. Когато пиша или говоря, в ума ми непрекъснато се раждат асоциации – не само с поезия, но и музика, изображения и какво ли не. Всяка общност има споделен език, и всеки човек, като член на много общности, говори много езици, като превключва несъзнателно от един на друг. Можеш да забележиш че го правиш когато се окажеш сред представители на различни общности – тогава си малко объркан и не можеш да решиш на какъв език да говориш. Да проговориш на който и да е от тях е проблематично, защото по този начин сякаш предаваш интимността на общността – носител на този език, а в същото време предаваш представителите на другите общности, защото не говориш с тях на обичайния език. Ето защо Стоян не обича да говори пред мен с други хора, освен ако вече не сме всички част от изградена общност със свой език, или пък със смутена насмешка коментира начина, по който говоря по телефона с различни хора. Поезията Е един от тези начини на говорене. По-сериозен проблем имат хората, които умеят да говорят само на един език и отказват да заговорят на друг, дори и когато никой друг не умее да го говори. Всеки от нас носи език, на който копнее да може да говори с някого, но понякога се случва така, че просто не попада на хора, които да го говорят. Точно това е проблемът на някои от героите в “Дни образци” – те говорят само на един език, на който никой не иска да говори с тях.

В момента ми хрумна, че понякога хората не говорят за някои неща не толкова защото темите са табу, а защото не са изградили достатъчно богат език, в който тези теми да бъдат включени. За това се иска смелостта да поемеш риска да останеш неразбран.

Според мен, книгата е гениална и бих искала да я прочетат повече хора, но ми се струва твърде досадно да описвам “за какво е”, да говоря за особеностите на структурата й и т.н. Това е лесно, но едва ли би изкушило читатели извън кръга на литературните сноби. Затова само ще кажа, че колкото и странна да изглежда, е от най-истинските неща на които съм попадала. Показва, че някои неща са истински, но неспасяеми, а други неистински, но необратими, а за всичко това е трудно да се обяснява. Това е книга, която не обяснява, а показва, и не може да бъде разбрана, а почувствана … като всички хубави романи – не им е присъщ директният дидактизъм. Искам да мога да пиша така, но все още не мога – затова и пиша блог, а не романи и разкази. Но има неща, които могат да бъдат само показани, но не и обяснени. Ето защо, за съжаление, все още не съм ги споделила с вас – не съм успяла.

Advertisements

Коментари са забранени.