Първият vs. Вторият живот

Tags: ,

Уговорка

В последните много години почти не купувам книги от съвременни български автори, защото не ми се вярва, че си струва. Пишещите не-фикшън обикновено сами не разбират за какво пишат и се стараят да го прикрият като се изразяват неразбираемо, така че най-полезното в книгите им се оказва библиографията. Пишещите “художествена литература” са претенциозни, скучни и досадни.

Нямам идея как днес се озовах край обикновено подминаваната с презрение секция в “Пингвините” и как стана така че протегнах ръка да издърпам една книга. Прелиствах я безкрайно дълго време, за да не се прецакам и накрая я купих само за 12 лв. (262 стр.)

Книгата

Току що я завърших и първото което ще кажа е, че е сладурска. Това може да прозвучи като  обида за авторката и да ви остави с подвеждащото чувство, че става въпрос за типичен чик лит, но такава тя не е, а аз ще си позволя лиготията, защото ме кара да се чувствам като Уолт Уитман, когото от двайсет години се каня да прочета, но още не съм ) Защо като Уолт Уитман? Защото безсрамно ще призная (както някога признах, че съм чела Коелю), че съм чатила с непознати, регистрирала съм се в сайт за запознанства, трила съм профила си след това, така че знам за какво пиша и не заслужавам да бъда застреляна ;) ( Не, Лъчо / Ани / Додо, този път не си представям, което не прави нещата  по-истински отколкото ако си ги представях P )

Макар че съм няколко години по-стара от героинята и доста килограми по-тежка, макар че никога не съм се алкохолизирала патологично и съм пила приспивателни по-малко на брой от пръстите на едната си ръка, макар че не съм излизала от БГ повече от веднъж, макар че не съм издала нито една книга и не си вадя хляба с писане, макар че съм станала майка и съм сигурна, че никога няма да изоставя Стоян, макар че не гледам футбол и подобни по телевизията, макар че никога не бих нарекла Мрежата “Кучка”, а напротив – при всеки удобен повод я благославям и възпявам, съм преживяла ужаса да бъда погълната от нея.

Да се оставиш да те погълне Вторият живот е същото като да се оставиш да те погълне Първият живот – то си е част от Живота D Който смята, че Мрежата е противоестествена, да отиде да живее в пещера и да си лови сам храната :D. Не това е идеята на Станислава Чуринскиене, а това че мрежата е като всички останали неща – начините им на употреба са различни. Ужасът се случва тогава когато ги използваме за да избягаме от себе си, т.е. от живота. В този смисъл мрежата не е по-различна от планинарството или запиването с приятели.

Човек може да иска и да му стиска да чуе и послуша себе си независимо от контекста в който пребивава. При каквито и да е обстоятелства човек дава само това което може. И аз, също като героинята, вярвам, че няма изначално садистични хора – има просто такива, които не са в състояние да предложат кой знае какво. И това не е в противоречие с убеждението ми, че човек има потенциала да бъде това което поиска.

И в Първия и във Втория живот сме това което сме, независимо от начина по който се обличаме или самоличностите които си избираме. Дори ще отида малко по-нататък, за да кажа че онлайн е по-лесно да сме себе си, а офлайн е по-лесно да се прикрием.

Най-грубо историята е за две писателки които се потопяват във Втория живот (особено едната – т.е. тя изцяло за шест месеца) за да напишат после роман за това. Фокусът е върху едната героиня и половингодишния и онлайн роман(с) с един норвежец.

Разбира се, любовният шахмат, който включва играта на котка и мишка, манипулирането и честността, се случва и офлайн, но онлайн е доста по-драматичен, защото е по-лесно да бъде: освен технически, общуването в мрежата е по-лесно и психологически, а и не е размито от прибързан секс и пр. неща, в които не ми се ще да навлизам сега.

Някои ще кажат че думите не са истинското нещо; на тях ще предложа да пробват да живеят като човеци, отказвайки се от думите. Може да СЪМ много по-сетивен човек от повечето хора които казват че сетивността е по-истинска от думите, но освен това съм точно толкова и вербален човек. Може да изглежда смахнато, но съм написала доста хартиени писма – не само на хора които са били далеч, а на хора с които съм работила или живяла под един покрив, както и на онази част от тях, с която съм общувала доста и невербално, която, вероятно, изглежда да съм познавала по-добре сетивно отколкото иначе.

Сега, когато в голяма степен съм отдръпната от света и общувам минималистично, мога да кажа сериозно и съдбовно като делфийския оракул:

1. Познай себе си.

2. Купи си книжката.

3. Илюзия е, че можеш напълно да избегнеш неудобното.

4. Кликни върху името на авторката по-горе, за да чуеш интервюто с нея.

Защо да е трудно, след като може да е лесно? Така или иначе никой не може да избяга P

Advertisements

Коментари са забранени.