„Мелодрамата съществува“

заяви мелодраматично Ален Делон в началото на евтиния 60тарски трилър, а ние се смяхме чак докато успее да го докаже на неверника в края на филма.

Всъщност и аз му вярвам. Мелодрамата е навсякъде около нас, защото страховете ни непрекъснато я създават. Ако те не успеят, нескопосано се опитваме да я създадем по рационален път – за да има тръпка, да оцветим сивотата.

Мелодрамата винаги е съшествувала и навсякъде й е отдадена почит – в митологията, религията, изкуството, психотерапията. С нея са пълни легендите за Артур и книгите на Айрис. Психотерапевтите я изтръгват от несъзнаваното. Дори циникът Оскар Уайлд не пропуска да се позабавлява за нейна сметка.

Но в какво се превръщаме когато ни я вземат, когато я извадят на светло и тя клюмне като повехнало цвете? Как се чувстваме когато ни кажат, че смисълът на живота е 42, когато открием, че дамата само се е правила на загадъчна и всъщност няма никаква тайна (вж. “Сфинкс без загадка” на О. Уайлд).

Ние имаме нужда от тайнства. Болезнена. Джъд Лоу в “Мъдростта на крокодилите” е магнетичен – нищо че основното му занимание е да колекционира собственоръчно извършени убийства на жени. Коя от нас би се отказала от него за да бъде с простичкия мил Форест Гъмп, който живее в светлото и би искал да ни носи на ръце и да ни бере цветя преди да се събудим?

Мисълта да бъда с Васко ми изглеждаше абсурдна и затова се шегувахме с нея. Такава изглеждаше и на Дорето по-късно, когато й го препоръчвах. А това е единственият мъж, когото баща ми досега е харесал – единствения, с когото се запозна сам и се отприщи да разговаря, докато ми помагаха да се местя в новото си жилище, след като приключих поредната си нелишена от мелодрама връзка P Мдааа – Васко е твърде светла личност, а оттам значи – безинтересна.

Далеч съм от мисълта, че само жените си падат по мелодрамата. Кай предпочита Снежната царица пред Герда. Одисей се забърква с разни нимфи години наред, докато Пенелопа тъче платно у дома. Чуждите мъже въздишат по мен, понеже пия с тях и им разказвам приказки. Своите въздишат от отегчение докато готвя, чистя и мисля за плащане на сметки.

И двете с Анчето бяхме твърде разочаровани от Далай Лама на първо четени – много простичък и земен ни се видя. Друго нещо е авторът да се казва Ернст Теодор Амадеус Хофман и да ти подари видение, което никога няма да забравиш и споменът за него всеки път ще те кара да онемяваш като студента Анселмус, докато наблюдава пълзенето на трите златисто-зелени змии в бъзовия храст и чува шепот през звъна на хилядите кристални камбанки.

Събудих се след като сънувах как един познат делово и ефикасно убива огромна шарена змия, а после веднага се размислих за змиите и смятах да пиша за влечуговия мозък, който и ние носим като основа на всички по-висши мозъци в черепите си, за това че няма загадка, а само страх, след който идва светкавичното решение за борба или бягство. Но после се питах – коя съм пък аз, че да знам със сигурност дали е само това?

Простичките хорица като Далай Лама, Буда и Исус смирено приемат, че има тайни, които май не ни е дадено да проумеем. И все пак, точно те живеят така, сякаш няма тайни – далече от тръпката на мелодрамата, или поне успяват да излизат от нея бързо и цели.

Но как да живят всички останали хора без мелодрама? Рационалността им не позволява да вярват в тайнството на живота, така че ако им отнемем мелодрамата, ще повяхнат от скука.

Мелодрамата е … сапунката на магията. Предпочитам истинското нещо. Ето защо един ме смятат за прозаична и лишена от романтика, а други за твърде мистична и лишена от рационалност. Може би това е съдбата на всички които не се страхуват от мрака, в който се спускат, за да вадят съкровища и да ги оставят на светло. А дали долу има чудовища? Каквото търсиш, това намираш.

add to del.icio.us : Add to Blinkslist : add to furl : Digg it : add to ma.gnolia : Stumble It! : add to simpy : seed the vine : : : TailRank : post to facebook

Advertisements

Коментари са забранени.