новите родители

Това не е първият текст, за който съм вдъхновена от новата ми муза, Haz, но чак сега обявявам официално.

Винаги съм подкрепяла безусловно разводите и не съм приемала никакви възражения от рода на “Да почакаме заради децата.” Ако партньорите са добри родители, те си остават такива и след раздялата. Ако не са – какво полза от тях така или иначе?

Когато самотен родител попадне на готов за сериозна връзка и съжителство партньор, хората смятат, че е извадил голям късмет, а ако партньорът се покаже и добър родител на заварените деца, той бива героизиран, за разлика от биологичния родител, защото благородно е приел да отглежда “чужди” деца.

Какво, обаче, се случва между новия родител и децата ако се разпадне съжителството?

Като че у нас е социално приемливо този вече бивш родител да не поддържа връзка с децата на бившия си партньор.

Първо, вероятно е следващият му партньор да не одобрява интереса му към “чуждите” деца. Ако са негови (биологични или осиновени) е ОК, но ако “не са му никакви”, буди подозрение – най-безобидното е, че е запазил тръпката към бившия партньор.

Второ, бившият му партньор има законното право да му отказва срещи с децата ако не са припознати / осиновени и е твърде вероятно да го направи ако е бил наранен.

Трето, бившият временен родител може просто да не се интересува от децата, защото не се интересува и от родителя им.

Четвърто, дори и да не са верни първите три, поддържането на връзката с децата у нас май изглежда просто … необичайна, меко казано.

Интересно ми е как това се отразява на децата, пък и на възрастния ако са били наистина близки.

Advertisements

Коментари са забранени.