Писна ми от свободата на словото. Честно!

Докато надзъртах надолу от прозореца на кулата си от слонова кост, забелязах, че някои хора се вълнуват от действията на ДАНС. Доколкото схванах, притеснението е за свободата на словото.

Всъщност и преди да чуя за това, винаги съм се автоцензурирала като оставям следи в Интернет. Защо? Елементарно: защото не искам да си навлека неприятности от хора с власт и изолация от страна на хора без.

Сега защитниците на свободното слово ще скочат и ще кажат: ето това е възмутителното – че живеем в държава, която ни кара да се страхуваме да говорим, и по този начин важна информация не достига до хората, а те имат право да знаят.

Принципно съм съгласна, че е по-добре да не се страхуваме да говорим, отколкото да се страхуваме, но проблемът е, че тук, в България, да знаеш какво се случва, не означава да се опиташ да поемеш отговорност и да го промениш. Всъщност, изглежда, че хората знаят доста. Медиите бълват негативни новини, а от сергии и книжарници книгите за мафиоти и политици се купуват като топъл хляб. Всеки е наясно за обръчите от фирми, корупцията, източването на ЕС фондове и т.н. Е и?

Как хората използват тази информация? Опитват ли се да променят нещо или по-скоро просто си чешат езиците и на практика приемат статуквото, т.е. по този начин просто изпускат парата и добавят тухли в стената на ситуацията, която не харесват. Всеки ден “истината” им помага да затвърдят усещането, че са малки, жалки и безпомощни, така че е по-добре да са хитри и да се спасяват сами, поединично, като играят по установените мръсни правила, от които се възмущават.

Честно казано, за мен няма да стане по-зле, когато медиите спрат да показват къщите на Доган и репресиите над журналисти. Може пък тогава хората да насочат интереса си към нещата, за които са непосредствно отговорни – здравето си, децата си, работата си. Може пък да поискат да се погрижат истински за тях, а оттам и да се противопоставят на всички практики, които се изпречват на пътя им. Така може да започнат да създават и изискват качество.

В това време, поради липса на свобода на словото, журналистите могат да си вадят хляба с позитивни новини и да показват личности и организации, които се опитват да правят света по-добър. Ако ли пък показват такива, които успяват с ум, сърце и труд, хората може да започнат да вярват, че е възможно да поемат отговорност и да създават живота, който (уж) искат.

Ако бъдем реалисти, ще си признаем, че със или без “свободни” (т.е. негативни) медии, народът ще продължава да си мрънка, да поддържа легенди и разпространява слухове, които имат същия ефект. Дали журналист е заснел сараите на Доган или не, не би имало никакво значение. Важното е, че хората вярват, че ги има и прекарват дните си във възмущение вместо в радостта да си вършат работата и да не позволяват на когото и да е да им пречи. Ако беше обратното, пречките щяха да бъдат недопустимо недоразумение, което трябва да се отстрани своевременно, а не норма, с която да съобразяваш целия си живот.

add to del.icio.us : Add to Blinkslist : add to furl : Digg it : add to ma.gnolia : Stumble It! : add to simpy : seed the vine : : : TailRank : post to facebook

Advertisements

One response to “Писна ми от свободата на словото. Честно!

  1. Pingback: Лидия за словото | velqn