За рога на еднорога

И тази книга на Трейси Шевалие е “периодна” – подобно на книгата за Блейк и “Момичето с перлената обица”, разказва за нещо истинско – за гоблена “Дамата с еднорога” – романна хипотеза за създаването му. Като останалите й книги е написана на лесен английски, който дори Стоян чете, но за съжаление той вече отказва да чете повече нейни книги – намира ги за твърде “лелчини”. Мда, предполагам, че не са като книгите на Дан Браун, не и като на Артуро Перез Реверте – няма тайни, мистерии и загадки, още по-малко криминална тръпка. За сметка на това, обаче, има движенията на душата – онези несъзнателни движения, които обикновено не разнищваме, понеже на са ни научили какво да мислим за тях. И Трейси не ни учи. В книгите й няма нищо нравоучително, нито пък пояснително – просто влизаш в поредния свят и се чувстваш свой.

Може би Стоян е прав – може би това е женски свят – мога да видя Никола дьо Иносенс само от кръста надолу докато се намирам под масата – аз съм там, защото съм жена и мога да присъствам в мъжкото пространство само скрита. Не че нямам съвсем никаква власт в него, но тя е невидима – никой не вижда как галя крака му докато показва картините си (проектите за гоблена) на баща ми и неговия търговец, но все пак това е начин да въздействам в мъжкия свят. Само аз, скрита под масата виждам как се издуват панталоните на Никола, и не само виждам ;)

С Никола, обаче, сме съучастници. Имаме си своя тайна. Той не разказва на никого за мен. Не само защото се страхува от баща ми, а защото съм специална, и защото имаме общ свят. Всъщност, Кенет Кларк смята, че това е нещо ново, което се появява в нашите готически времена, че е било непознато на Античността и пр. Според него, в Античния свят рицарската любов би предизвикала недоумение. Хм, ами какво означава Троянската война? Наистина ли преди нас не е имало човешки взаимоотношения между мъжете и жените? Все ми се струва, че е имало такива между Одисей и Пенелопа, поне след като се е завърнал от пътешествията си. Съмненията ми се подсилват от това, което Саполски казва за поведението на бабуините – сред тях има мъжки, които далеч не са мачовци, а емпатични приятели на женските.

И все пак, докато се чудех какво да пиша за тази книга, в ума ми се натрапваше словосъчетанието “новият мъж” – идеята, че се появяват първите вестители на чувствителните, нежни, разбиращи мъже, а жените им дават шанс – дори и на тези, които не са от изкусителния Дон Хуан де Марко тип )

Всъщност, тези мъже продължават да бъдат подценявани от повечето жени, май във всички общества. Така сме навикнали с мачото, който или не умее да говори или го прави за да се самоизтъкне, че другите не ни се виждат достатъчно мъжествени.

Вероятно свързваме мекотата с нерешителност, липса на сила и инициативност, на енергия и, както казва Музата, “присъствие”. А за нас, жените, които са свикнали да се справяме с всичко сами и да не се оплакваме, не е лесно да усетим някого като силен. Дори когато сме на ръба на умората и отчаянието не е лесно да минеш за силен покрай нас. Номерът не е да  сграбчиш и да демонстрираш сила. Номерът е да се погрижиш за жена, която е свикнала да се грижи сама за себе си, да дадеш, а не да вземеш, независимо от начина и контекста.

А това, скъпи приятели и съседи, не е в никакво противоречие с мъжествеността, с кадифеното обгръщане, което е различно от наелектризираната възбуда, която можеш да контролираш с дрехи, жестове и думи. То е не е нещо, което предизвикваш – просто е там, у мъжете, които могат да обичат и да се грижат. Разпознава се, например, по това, че те се грижат не само за жените в които са влюбени, а за всичко което е в орбитата им. До тях се чувстваш като в пухкаво одеало, и  някой ден можеш да си дадеш сметка, че винаги си се чувствала така, дори и когато почти не си ги забелязвала.

Когато им дадеш шанс, можеш да откриеш, че за разлика от мачовците са наистина уверени в себе си. Затова не правят излишни жестове и  не казват излишни думи. Драма няма, но пък има douceur de vivre (сладостта на живота), която позволява между виното и сиренето, както и в неделното легло да разговаряш за всичко – от акварела до болния пръст на майка си, от проблемите на децата до Древна Гърция и Рим.

Всъщност, искаше ми се да спомена за Свети Франциск, но май е излишно в това ревю. Не че религията отсъства от тази книга, но все пак сюжетът на гоблена е светски, и толкова много се върти около рога на еднорога ;)

Advertisements

Коментари са забранени.