Костенурките могат да летят

първите 10 минути от филма

Близкият Изток ми изглежда по-далечен от онези пустинни планети, на които героите от “Междузвездни войни” спират за да купят резервни части. Много сутрини съм пътувала в открит камион и съм гледала вишката с турския граничар и съм чувала мюезините, но от другата страна на Турция тези неща изглеждат и звучат като в друг свят. Нищо, че децата са облечени като в нашата циганска махала, а сателитните чинии улавят познати канали.

Още на третата минута се влюбвам в дърдорещ тринайсетгодишен очилатко, който монтира сателитни чинии, пазари се, преговаря със старейшините на селата, издава заповеди, върти бизнес с обезвреждане на мини, влюбва се в загадъчно момиченце и се грижи за цяла армия деца. Те са бежанци, оцелели след погромите на Саддам, останали без родители, чакащи войната. Намират се в Кюрдистан, на иракско-турската граница, където спят в палатки и събират мини, за да се изхранват. Някои са без ръце или крака.

Чудя се как българските деца, чиито любими занимания са пиенето на кафе с приятели, снимането с телефони и пазаруването, биха оцелявали в подобна ситуация. Дали биха подивели и преминали към тъмната страна като героите на Уилям Голдинг от “Повелителят на мухите“? Оставям предположенията на вас. На мен ми стига да съм чувала за оцелелия в концлагер психиатър Виктор Франкъл и да съм чела книгата му “Смисълът в живота. Увод в логотерапията“, за да вярвам в светлата страна, където момчетата си прощават дори наранената гордост, целуват се братски по бузите и са готови да умрат един за друг.

Не е ли чудо, че още някой е открил, че костенурките могат да летят?!? Някой от странна страна.

Advertisements

Коментари са забранени.