Ум царува, ум робува, ум патки пасе

Тези дни Кака Сийка ми изпрати “За новия интелектуалец”, книга на Айн Ранд. Досега съм прочела само 60 страници, но вече имам доста неща за казване. Вероятно ще ги кажа на порции, а не в цялостно дълго ревю, защото би било хубаво да разгледаме поотделно аспектите на нейната философия.

Айн Ранд ми стана симпатична още с първия абзац:

“Когато един човек, търговско дружество или цяло общество вървят към фалит, те могат да предприемат два начина на действие: могат да си затворят очите за реалността на положението си и да действат слепешком, водени от нуждата на момента, без да имат смелостта да погледнат в бъдещето, с желание никой да не назове истината, но с отчаяната надежда, че все ще стане нещо което ще ги спаси; или могат да си дадат сметка за положението, да преценят всички обстоятелства, да открият скрития си потенциaл и да започнат да градят наново.”

След това тя споменава често споменаваната от мен приказка “Новите дрехи на царя” и обявява, че ще играе ролята на детето.

В тази книга откривам част от себе си и почти целия Петър – такъв, какъвто го познавам от блога му, който не чета редовно и докрай, защото след първите няколко реда обикновено познавам какво ще последва. По същия начин чета и книгата на Ранд – не съм изкушена да я дочета, защото предполагам какво мога да очаквам. И все пак, ще го направя – заради Петър, какъвто го познавам от личната ни кореспонденция, и заради многобройните му (по)читатели.

Първият важен въпрос е РАЗУМЪТ – коронясването на интелекта. Спомням си един коментар на Петър по повод мои съмнения и допускания: “Ако нещо е бяло, с пера, казва па-па, изглежда като патица, най-вероятно е патица.” Това превеждам като: “Вярвам на очите си и на интелектуалната си преценка, а не на някакви смътни съмнения и предположения, подсказани от чувствата.”

Светът на Петър-Ранд е осезаемата материална реалност, за която са пригодени сетивата ни. Тя ми напомня за Нютон, на чиято глава се стоварва ябълката, и който извежда от това толкова истинско и очевадно събитие закон. Вярващият единствено в нютоновата физика не може да промуши пръста си в празното пространство между субатомните частици, и това му дава пълната увереност, че то може да бъде пренебрегнато … ако изобщо допуска, че го има.

По същият начин Айн Ранд смята интелекта за цар на човешката психика, на когото трябва да се подчиняваме ако искаме да бъдем истински човеци, т.е. горди покорители на природата и създатели на материални блага и интелектуални продукти, които честно да си разменяме. Чувствата са нещо, което е по-добре да се научим да рзграничаваме от мислите, и да се стремим да пропъждаме като мухи. Интуицията е непозната, следователно несъществуваща в модела на Ранд за човешката психика.

Ето тук е ключът – нещата които не съм преживял или за които не съм чувал не съществуват. Ранд не си крие главата в пясъка като презираните от нея пилци – не е нужно, понеже така или иначе няма от какво да я крие, защото не вижда с очите си такова нещо.

Ето това ми е проблемът и с Петър, какъвто се представя в блога – отричането на нещата, които не познаваш и твърде силната увереност, че само с интелекста си, на базата на наличната информация, можеш да вземаш решения, които да те направят господар на материалния свят, което, вероятно, трябва да значи щастлив.

На мен ми е трудно да бъда толкова уверена, че това което прилича на патица е патица. Допускам, че би могло да се окаже лебед. Допускам и съществуването на жирафи. Подобно на презираните от Ранд учени съм се отказала от твърдите убеждения в полза на вероятностите.

Ранд и Петър се смятат за разумни същества. Струва ми се, че колкото си по-уверен в разумността си, толкова по-лесно е за чувствата, над които смяташ, че царуваш да дърпат конците на мислите ти. Чудя се дали Ранд е препрочитала книгата си, и ако е, дали е забелязала, че начинът й на писане е свръхемоционален – нещо твърде необичайно за, хм, религиозната литература, в която се зачитам почти ежедневно )

Може би идеалът на Ранд е чистият интелект, но вероятно просто не е чувала какво се случва с хората, които след механична мозъчна травма се оказват неспособни да изпитват чувства. За всяко мъничко решение – дали, например, да си обуят червени или сини чорапи, те се впускат в подробен анализ и … са неспособни да вземат решение, защото решенията вземаме благодарение на чувствата – дори и тези от нас, които са подчертано рационални. А ако прекараш деня в опити да разбереш дали е по-добре да сложиш сини или червени чорапи, няма да ти остане време да завладееш света )

Advertisements

Коментари са забранени.