Позволи ми да ти помогна

Повечето хора като че ли обичат да се сприятеляват с такива, които имат подобни проблеми или се възмущават от същите неща. Представете си група приятелки, които обичат на кафе да се оплакват от съпрузите си. Към тях се присъединява жена, която се радва на щастлив брак и обожава съпруга си. Дали ще се впише в групата или просто ще развали купона? Може би затова се разминават семейни и несемейни приятели бедни и богати, и т.н.

Когато общувам, вероятно по професионален навик, умът ми е настроен към анализиране и разрешаване на проблеми. Когато приятел се оплаче, аз се втурвам да разбирам не толкова неговите чувства, колкото същината на проблема и да предлагам стратегии за решаването му. Това по-често се оказва грешка, тъй като хората по-често имат нуждата да бъдат разбиирани и утешавани, отколкото истинско желание да решат проблемите си. За някои от тях не е достатъчно да признаеш проблема, да се съгласиш че е сериозен и да изразиш съчувствие. Нужно е да го правиш всеки път. Разбираемо е ако (вече) нямаш такъв проблем, или пък ако имаш свой, който приятелят не вижда, защото е зает със себе си, да ти омръзне да участваш в ритуала оплакване-утешаване, а другият да се чувства неразбран. Ето така се отчуждават хората.

Вероятно начинът да помогнеш е да изслушваш многократно с надеждата другият да поиска да сложи край на притеснителната си ситуация, но ми се струва, че има хора, на които никога не им омръзва, и като че колкото повече им съчувстваш, толкова повече им харесва да страдат. Проблемът се е превърнал в толкова важна част от  живота им, че да го решат, би означавало да изгубят част от себе си – кой ще съм аз, вероятно никой, ако досега съм се възприемал като жертва на еди-какво си / еди-кого си? С какво ще запълня празнотата, оставена от изоставилия ме проблем?

Разбира се, има и хора, които са узрели за разрешаването на проблема си и след елиминирането му се чувстват леко. Въпросът е как се стига до такова узряване.

Когато съм прекратявала любовна връзка, в повечето случаи съм се чувствала лека и свободна, за разлика от хора, които се чувстват опустошени и самотни, макар че уж би трябвало да са доволни, че са сложили край на кошмара. Забелязала съм, че когато, например, във връзката ми се появят сериозни проблеми, не се оплаквам на трети лица. Да се оплача би означавало, че проблемът е толкова голям, че е време да прекратя връзката. Затова си мълча, после си тръгвам, и наоколо се чудят защо: “Бяхте толкова хубава двойка.”

С това не искам да кажа, че е хубаво винаги да таим в себе си болката и да не я споделяме с никого. Напротив, в някои случаи дори е желателно да го направим, за да получим животоспасяващи разбиране и утеха, друга гледна точка, а и професионална помощ (и досега ми се струва, че когато вероятно вървях към анорексия и килограмите ми бяха под 50, получих животоспасяваща порция пържени картофи от човек, който имаше всички основания да ме ненавижда, за което благодаря). Искам да кажа, че е хубаво да се вглеждаме в себе си и да се опитваме да разберем дали всъщност не сме влюбени в болката си.

А какво да правим с приятели които са? Не знам. И аз това се чудя. Единственото което ми хрумва е да признаваме значимостта на проблемите им дори и да ни се виждат смешни – за да не се чувстват предадени. Ако сме развили в известна степен състрадателността си, ще знаем, че смехотворният проблем за един би могъл да е древногръцка трагедия за друг. В същото време, обаче, без проповеди и натрапване на съвети да им показваме, че може да се живее и иначе; по този начин можем да ги изкушим да поискат да променят ситуацията си: на принципа на Том Сойер и оградата )

Разбира се, че не ви давам 100% гаранция. Истината е, че по-често не успявам да помогна на близките си. Повече успехи имам с учениците – вероятно защото ме приемат за авторитет и вярват, че мога да им помогна. С близките ми се случва да стигна до момента, в който си казвам, че е нужна професионална помощ – психолог, гуру – някакъв авторитет, какъвто аз не бих могла да бъда, дори и ако в подобна ситуацияа съм успявала да помогна на други. Нужно е позволението на приятеля, а това означава лекичко свиване на егото му за да ме остави да стоя малко по-високо, и най-вече да ми прости, че нямам неговия проблем. Предполагам, че за много хора е по-лесно да се обърнат към Бог.

Аз обикновено се обръщам към себе си – хем се гледам с уважение и упование, хем се прегръщам и потупвам по рамото. Хем съм си дете, хем съм си родител. Неволята учи ) Но ми е притеснено за всички не толкова жилави хора (

Advertisements

Коментари са забранени.