от други свят съм аз

Чета “Мартин Идън”. В момента М.И. работи в пералната на хотел в Калифорния. По терасите дами и господа си почиват и разхлаждат с напитки. В пералнята, където е горещо като в Ада Мартин пере, колосва и гладите белите им дрехи. Поне по 14 часа на ден. Плановете му да чете поне по 2-3 часа преди да спи 5 се провалят, защото е преуморен.

Днес, в България, повечето работници и обслужващ персонал не работят толкова дълги часове в толкова тежки условия. Ако искат да четат и да се самообразоват като Мартин, бих могли да опитат. Докато последно работех по 10-12 часа на ден, бях успяла да преместя ставането сутрин от 5 в 4.30, за да мога да чета, мисля и пиша по 3 часа.

От няколко месеца внимавам да не минавам покрай един магазин за дрехи. Там работи моя приятелка. Не знам какво се случва когато има клиенти, но когато няма, седи като сфинкс и гледа напред. Няколко пъти съм се опитвала да завържа разговор – в магазина или на улицата. Тя отговаря механично и кратко. Ако е в магазина, усещам че трябва да си тръгна. Ако е  навън, питам “Как си?, а тя отговаря “Добре съм. А ти как си?” и без да дочака отговора отминава. Някога обичаше да говори. Сега имам чувството, че е болна, че страда много или че е полудяла.

Никога не съм общувала кой знае колко с нея, но бяхме близки – както могат да бъдат близки млади, красиви, претрепващи се от работа самотни майки, живеещи в съседни апартаменти. Когато К. се раздели с приятеля си и се премести да живее при родителите си, ходех на гости – рядко, но за мен това няма значение. Хората не ми стават по-малко близки когато ги виждам рядко.

Сега се чувствам като натрапник – пришълец от друг свят, където има повече късмет и пари, където животът тече в други коловози, които отвеждат по-далече.

Не знам как се измерва късметът. Имам по-образован баща, но пък отсъстващ от по-голямата част от времето докато завърша гимназия и напусна дома. Имам по-амбициозна майка, но пък далеч не толкова интелигентна (меко казано) като нейната. Не е работила през по-голямата част от детството ми, така че ми е отделила време да ми помогне да напредна с четенето и смятането и да се науча да танцувам валс и танго, да започна да рисувам, но пък е толкова властна и досадна, че на 5-6 мечтаех да живея сама като Пипи, по-късно мечтаех да се разведе и да ме дадат на татко, а на 18, докато беше в болница, се надявах да умре. Майката на К. й е приятелка.

С К. сме от едно поколение, но тя е учила в техникум, а аз в езикова гимназия. Вероятно от нея се е очаквало да вземе занаят и да приключи с образованието. От мен се очакваше да бъда блестяща в каквото си избера да правя – или не толкова се очакваше, колкото се подразбираше. Е, в някакви граници, но за това друг път.

На 25 бъдещето на К. е било пълно с надежди да се запази красива, стройна, за да продължи да работи като продавачка в престижни магазини и да бъде забелязана от някой Принц.

На 25 аз все по-болезнено осъзнавах колко малко знам, исках да изградя бизнес-империя и не че не исках Принц, но не се надявах да го срещна.

Сега вървим към 40. В изминалото време нямах топлината и емпатията на семейството; нямах под, но нямах и таван. Нямах сигурност, но нямах и безнадеждност. Вероятно така ще си умра.

Дъщерята на К. завърши гимназия и стана сервитьорка. Години наред предлагах да я уча на английски безплатно. Все нещо се случваше и тя не дойде нито веднъж.

След години ще ви кажа какво става със Стоян. Засега се надявам че му давам това, което прави разликата между мен и К.:вярата, че човек има право да поиска и да опита да бъде каквото му хрумне. Знам, че животът налага обективни ограничения във всеки момент, но се старая да ги различавам от самоограничението.

Advertisements

Коментари са забранени.