Abitare, Зорница и красотата

Днес получих писъмце от Зорница, която (още не знам защо) учи втората си по любимост специалност след интериорния дизайн. Специалността й няма нищо общо с изграждането на визуалната среда. Това ме изпълва с тъга и недоумение. Макар че съм работила с нея не повече от месец, знам, че Зорница е дълбок, добър и интелигентен човек, в наистина рядко срещана степен. Знам, че с каквото и да се захване ще внесе човечност, смисъл и елегантност, но все пак дали ще е по-щастлива да не се занимава професионално с интериорен дизайн?

Вероятно съм пристрастна, защото напоследък интериорният дизайн ме влече неудържимо. Всеки ден мисля за визуалната ни среда – от архитектурата до модата и често потъвам във философията на красотата, та чак стигам до религиозност. Разговарям за тези неща, паля се, и дори малко пописвам по въпроса.

В тази връзка не е изненадващо, че днес, след като бях платила покупките си, търпеливо останах в Кауфланд още половин час, за да си купя новото списание Abitare, което нямаше нито баркод, нито цена, та се налагаше да се изясни колко да платя. Накрая великодушно решиха да маркират някакво друго списание, което струва 4.50 лв. Предполагам, че Abitare струва повече. Някой има ли представа? Тъжното е, че в Хасково може и да не дойде следващ брой ако се окажа единственият купувач. Да се надяваме, че поне няколко архитекти са попаднали на щанда за списания в този магазин.

Списанието е двуезично – български и английски, 208 странички. Току що прехвърлих 28 от тях и смятам като прочета цялото да напиша по-дълъг и смислен отзив. Засега казвам, че ми харесва и че ме вдъхновява да пиша за визуалната среда (засега няма да казвам къде го правя извън този блог), без значение дали специалистите ще ми казват, че нищо не разбирам ) Подкрепям мнението на първия интервюиран, че образите трябва да се превръщат в думи за да станат част от културата. След което правя лек поклон на Госпожа Румяна Параскова (съпругата на скулптора Иван Парасков, за чието ателие ще разкажа друг път) – вече пенсионирана учителка по  немски, която ни преподаваше Естетика и ни говореше с часове за разни картини. Не си спомням нищо от казаното, но пък не можех да сваля очи от нея и я помня все така стройна и вълшебна. Ако друго не съм научила в часовете й, то поне ми остана това да правя разлика между начина по който изглеждаше тя и този по който изглеждат повечето жени, които срещам по улиците на Хасково днес.

P.S. Ахааа, пилотният брой е вървял с Brava Casa и някой се е отървал от него. Хахахаха. Ами … мерси )

Advertisements

Коментари са забранени.