Пъзел или картина

Изкушаващо е да мислим живота като пъзел – готова картина, за която трябва да съберем части и да ги свържем по единствения възможен начин.

Понякога завиждам на хората които изглежда да имат ясна картина за цялостния си живот – тези които знаят какво искат. Всъщност така сме научени – да се възхищаваме на хората които знаят какво искат (и още повече на тези които запретват ръкави и го постигат), и леко презираме или се страхуваме от хората които не знаят какво искат.

Понякога и аз си мисля, че знам какво искам – виждам плътна картина, в която се изкушавам да влезна. Понякога го правя. Преди време по-често го правех, а сега по-често се въздържам.

Случвало ми се е да влезна в картината и да видя, че отвътре е различно или пък че това не е единствената картина от живота ми, и за да живея истински, се налага да излизам от нея и да влизам и в други. Картината се оказва само една винетка от живота. Осъзнавам, че имам още такива между които се стеле мъгла. Ако искам да направя голяма картина от винетките, трябва да намеря начин да ги свържа.

Начинита на свързване са много, и аз не знам кой е най-добрият. Освен това в някои от винетките се срещат и други хора, които също се опитват да свържат цялата картина.

Когато си вътре, понякога се оказва, че винетката е по-големичка, и в нея самата има пролуки, в които се стеле мъгла. Блажени са тези, които се побират в една малка, плътна, ясна винетка. Там всичко е толкова ясно и красиво – като в Шоуто на Труман или рекламна картинка от 50те в Америка.

Ако имаш повече винетки и възможни начини да ги свържеш, то значи животът ти не е пъзел, а незавършена картина. Проблемът е, обаче, че нямаш рамка – защото не знаеш размерите на платното – това е тайнство.

Предполагам, че доста трагедии са построени върху тази формула – героят е фрустриран в опитите си да довърши картината – не му достига боя или пък е започнал доста едри фигури и вижда, че не се побира в правоъгълника. To die, to sleep …

Да живея или да не живея, при положение, че така или иначе ще умра. Ако избера да живея, то как да го направя за да съм щастлива и да не преча на други да са щастливи?

Дали все пак животът ми не е пъзел, но просто още не съм прозряла цялостната картина? А ако се окаже, че ми липсват части?

Предполагам, че така се случват част от трагедиите – не можеш да откриеш нужните части или пък не знаеш как да ги свържеш.

А може би картината ти не е истинска и в реалността такива части няма. А как да имаш истинската картина? Можеш ли да я нарисуваш сам или можеш а я видиш единствено по специална милост – ако Бог ти разкрие мислите си за теб.

Аз това и правя – взирам се в мъглата, и търся, и чакам. Знам, че животът ми ще свърши, но докато живея, се надявам да се науча как да живея. Наострям уши да чуя гласа Му, мия очите си за да Го видя ясно, приготвям сърцето си, за да кажа “Нека бъде волята ти.” – без страх, с радост.

Понякога, обаче съм силно привлечена от някоя винетка, и толкова се изкушавам, че понякога казвам: “Това е животът ми” и влизам … за да се срещна отново с мъглата.

В тази мъгла се разхождам сама, защото повечето хора се страхуват от нвя. Понякога водя някого с мен и се моля да не се изкушава и да не минава оттук или оттам, защото вече съм виждала хора да пропадат точно на тези места …

Може би отново ще гледам Сталкер.

Advertisements

Коментари са забранени.