Утеха преди смъртта

Миналата седмица, на повече от 80 години, почина наша позната. Беше почти разядена от рак, с болки. Няколко дни преди това говорила с майка ми по телефона и й казала, че синът й току що е похарчил доста пари за някакви прегледи и настоявал да остане за известно време в болница, но тя отказала да се лекува повече и се прибрала у дома. Последната седмица тихо и кротко чакала смъртта си и заръчала да я кремират.

Предполагам, че точно така почина и дядо ми когато бях на 3+. Въртях се около него, докато лежеше, а възрастните си вършеха тяхната работа.

Не ми харесва политически-коректната драма, която повечето хора създават покрай смъртта. Да, тъжно е, когато се разделяш с близък; тъжно е, когато вярваш, че някой е можел да вземе от живота още и да даде още, но знам, че рано или късно смъртта се случва. Мисля, че преди да си отидат хората са съвсем наясно, че са тръгнали натам, и е лигаво, глупаво и неадекватно да им казваме да не говорят за смъртта и да отказваме да говорим за нея, особено след като в момента е на преден план в мислите ни и знаем, че ще се случи скоро. Да не би да не говорим за сватби и рождения в дните преди да се случат?

Когато отказваме да приемем смъртта на близките си и да им помогнем да я приемат, ние ги лишаваме от покой в последните им дни и часове, оставяме ги сами със смъртта, и дори им отказваме адекватно сбогуване.

Advertisements

Коментари са забранени.