Суха тренировка

Лъчо често се присмива на изводите които правя за себе си след потопяването във въображаеми ситуации. Не съм се замисляла доколко е сериозен (хайде, пусни един коментар от пустинята, че докато се улучим да си початим …), но знам че общоприетото становище е, че докато човек не се сблъска на живо с определена ситуация, не може да има валидни идеи какво би направил в нея. Аз пък смятам, че в много случаи може. Освен това мисля, че упражнението ускорява порастването.

Когато учениците ми избират университети, ги съветвам да се опитат да си се представят на техните кампуси и най-малкото да проследят как биха прекарали един цял ден там – от събуждането до заспиването. Разбира се, за това е нужно да научат колкото се може повече за университета. Ако след всички старания не могат да си се представят там, или това което виждат не ги вдъхновява, съветът ми е да не кандидатстват, защото едва ли ще успеят да убедят приемната комисия че са подходящи, а ако ли пък бъдат приети, шансовете да се чувстват добре са по-малки.

Разбира се има и хора които живеят като листа на вятъра, като лодки в бурен океан, подмятани насам-натам от обстоятелствата и просто регистриращи:”Ох, колко е несправедливо, колко съм нещастен.” и “О, миг поспри!”

Не казвам че човек може да си създаде пълна картина за бъдеща ситуация, понеже никога не разполагаме с пълната информация за каквото и да е, но дали да се хвърлиш в напълно непозната вода е по-разумно? Веднъж така си разцепих коляното в подводна скала.

Медицината ни подготвя за срещата с някои болести като ни предлага ваксини – вкарва в телата ни мъничко болест – толкова колкото можем да понесем, и когато се срещнем с въоръжената до зъби болест, сме подготвени. По същият начин можем да сме по-подготвени за някои житейски ситуации.

Разбира се, нямаме време да си представим всички възможни сценарии, но има някои основни – смърт, раждане, раздяла … Повечето хора или сляпо се страхуват и отказват да мислят за тях или пък сляпо им възлагат големи мъгляви надежди. И после се сблъскват челно.

Когато лекар се подготвя за бъдещата си професиа, му се представят колкото се може повече случаи. Може никога да не попадне на някои от тях, но ако не е подготвен, и да попадне, няма да ги разпознае. Това е валидно за всяка професия. Защо да не е валидно и за живота извън професията?

Хилядолетия преди психологията, например, е съществувала И Дзин – книгата на промените. Да се допитваш до И Дзин не е като да ти гледат на кафе. Същото е и с картите Таро. Тези оракули ти помагат да осмислиш основни житейски модели и да ги разпознаеш в собствения си живот. И Дзин, освен това, показва ситуациите в развитие – от зараждането, през кулминацията, до отмирането.

Сещам се за Кришнамурти. Една от книгите му се казва “Мислете за тези неща”. А аз обичам да мисля за всички неща – от тъканта на Космоса, през икономиката, до чувствата. Нямам забранени теми, не обичам политическата коректност. Не че това ми гарантира че няма да бъда издухана от вятъра, но когато се случи, ще съм достатъчно подготвена за да не роптая. Както знаем – роптаенето не е радост )

Представете си, че спра да пиша в блога D

Advertisements

Коментари са забранени.