Оптимистична теория за родителската нелюбов

В петък следобед двама мои ученици участваха в дебат на тема „За или против вечерния час“. На последния ред с Георги Кокотанеков слушахме внимателно и обсъждахме. Нашият отбор беше утвърждаващ. „Как не са се сетили да използват аргумента, че е нужен закон, тъй като не можем да разчитаме на всички родители да се грижат добре за децата си?!?“, ядосвах се аз. „Ти пък винаги се сещаш за това.“, каза Георги.

Разбира се, че ще се сещам. От осемнайсет години работя с деца.

„Прости им, но не се обвинявай за това, че не успяваш да си спасиш.“ Май това е най-важното, което трябва да научи едн дете, което цял ден е готвило, за да нареди масата за Бъдни Вечер, за да покани отдавна живеещите в различни стаи свои родители. Единият отказва; когато другият разбира, че и двамата са поканени, сърдито напуска масата; дядото не знае какво да прави и също се оттегля в стаята си без да опита нито едно ястие. На следващия ден, слава богу, макар със закъснение, виждам sms-а и се обаждам. В 7 на часовника. Казвам на собственото дете, че трябва спешно да се видя с моя ученичка.

Преди малко дочетох книга с историите на български деца, родени през 1990 (когато са родение завършващите тази година гимназия). Родителите им са горе-долу на моята възраст.

Понякога наистина изглежда безизходно – работата е много, парите са малко, собствените ни родители не са били достатъчно добри (добре чувала съм го това, че няма идеални родители, но настоявам, че все пак е нужно да са достатъчно добри; не, не всеки родител желае най-доброто за детето си – това е просто клише), прецакани сме от държавата, предадени сме от приятелите, влюбваме се обсесивно, партньорите не ни обичат достатъчно, нуждаем се от почивка която не можем да си позволим, и потъваме, потъваме.

Защо има родители които нямат сили да обичат децата си? Може би за да се научат децата на снизходителност и прошка. Много от тях не успяват, и после, на свой ред дават възможност на своите деца да се научат на снизходителност и прошка.

А какво да правя аз, когато съдбата прати тези деца при мен? Понякога се чувствам неадекватна, защото не е достатъчно да обичаш; трябва и да знаеш, а има случаи в които съвсем не знам – понякога е нужен психотерапевт.

Понякога вървя по тънък лед; понякога и моите ученици хвърлят камъни по мен, но аз не съм Явора, не съм Исус, не съм ангелчето, което някои от тях вярват че съм.

Аз си избрах друга съдба – повече ми приляга да съм вещица или шаман. Не че вещиците не ги горят, че шаманите не ги изолират, но аз ще покажа на света как можеш да бъдеш щастлив и да оцеляваш достатъчно дълго, за да направиш повече значими неща. Искам да съм смеещият се Буда, замитащата с опашка Кума Лиса, чезнещият Чешърски Котарак.

Коя е Явора ли? Учителката на всички деца, чиито истории е разказала Теодора Димова в „Майките“. Тази книга прочетох. И не можах да спра да я чета и плаках. И реших да науча за Теодора много повече от това, че е дъщеря на Димитър Димов ( да, авторът на „Тютюн“). Искам някой ден да й отговоря с моя книга 🙂

Когато затворих книгата, си спомних своя снимка от втори клас, направена от гаджето на сестра ми. Отзад беше написал „Дайте ни най-добрите майки и ние ще станем най-добрите хора.“

Искам да открия начина по който хората стават добри и щастливи, дори и ако нямат късмет с майките.

За маскираните учители.

Интервю с Теодора

P.S. Заради Теодора вече съм известен оптимист за съвременната българска литература. Купих си и книга на Емилия Дворянова. Очаквам и други предложения.

КОМЕНТАРИ: в истинския блог

Advertisements

Коментари са забранени.