Меко и аморфно

Снощи гледахме “Хвани ме ако можеш” с Леонардо ди Каприо и Том Ханкс – за момче, което напуска дома си на 16 и оцелява като фалшифицира чекове, а две години по-късно попада в затвора с дълга присъда. Беше красиво и твърде интелигентно дете, което заслужаваше вместо в затвора да попадне в някой от хубавите либерални колежи.

Защо не можа да избере друг живот? Защото не можеше да си представи други възможности, освен тези които му бяха показали родителите – ранен романтичен брак и артистично ходене по ръба на закона.

Когато навлезеш в юношеството, полето на възможностите се свива, защото започваш да осъзнаваш ограничеността на способностите си – на тялото и на ума си, а ако още в детството си си си представял твърде ограничена реалност, тогава в юношеството видимите избори са нищожни.

Всеки ден се сблъсквам с островчета на ограничени възможности – деца, на които отдавна е показано, че светът е беден на възможности, а те самите – бедни на способности. Мечтите обикновено се простират от намирането на работа като нечий служител до издигането до началник отдел, да речем – позиции представяни като изпълнителски и в никакъв случай като творчески, защото винаги има някой друг който да измисля какво да се прави.

Със също толкова ограничена екипировка тези деца ще станат съпрузи и родители – по начин, по който да не разочароват родителите си. Да не разочароват родителите си често е основната им мотивация – затова получават високи оценки (което в техните представи е равнозначно на образование), както заявяват сами.

Под знамето на “Може и така” се опитвам да им показвам и други възможности и да откривам у тях още способности, но това често се посреща с недоумение и недоверие от страна на децата, както и с тревога и ревност от страна на родителите. И все пак, продължавам да се опитвам да запазя у тях зона на неопределеност, от която да черпят нови и неочаквани представи за себе си и света – нещо като незатворена фонтанела.

Komentarite tuk 😉

Advertisements

Коментари са забранени.