бавно и безполезно

„Докато търсим Смисъла, май обезсмисляме всичко … “ си казах като затворих „Бюро за намерени вещи“ – книгата, която започнах в петък вечер след дълъг ден на активност и шум. Имах нужда от нещо тихо и бавно. Бях уморена не само от нещата които направих и казах, но и от тези които чух и прочетох – предимно коментари в блога.

Отново ми казаха (неодобрително), че живея в кула и че в преценките си (за политиката) използвам естетически критерии. Всъщност трябва да го правя колкото се може по-често, защото се улавям, че често преценявам света количествено и това ме стресира – например да се питам колко часа чисто съм работила днес и дали са достатъчни за да оправдая съществуването си.

Истинската ми същност, обаче, копнее за живот на качество, а не на количество. Протестантската етика, която води до това което наричат прогрес, обаче, се разминава с оправданието, което си намерих преди малко – прозрението, че и героинята на Жюлиет Бинош в „Синьо“ не живее в кула, макар че не работи и не се вижда почти с никого – когато смята, че трябва, тя се докосва до света – като отказва да подпише петиция за изгонването на съседката, като пристига бързо през ноща в стриптийз клуба, където танцува въпросната съседка – за да я утеши.

В очите на протестантския проспериращ свят, обаче, тази жена е безполезен паразит – защото вече няма дете, за което да се грижи, а освен това не работи. И все пак, според естетическата ми преценка от високата кула, докато повечето хора са заети да създават материални и интелектуални блага, или да постигат цели, както и да се борят, някой трябва (да, трябва, и аз искам да живея както трябва), да избърше праха или нечии сълзи, да измие чиния или да погали, да внимава за думите, защото дума дупка не прави, но понякога прогонва или убива.

А тези неща изискват време и търпение. Когато пасторът бърза към мястото, където ще проповядва за обичта към ближния, той няма достатъчно време да забележи изпречилия се на пътя му превит, измъчен човек. Не сме добри самаряни, защото твърде много бързаме – до този извод стигнали психолозите казва Даниел Голман (авторът на „Емоционалната интелигентност“).

Да работиш в бюро за намерени вещи изисква търпение и прецизност, грижливост. Макар че се намира на гарата, представям си това място много тихо, а служителите в храма приемат смирено и кротко изблиците на нетърпеливите и роптаещите, и за миг ги подчиняват на тишината и спрялото време – докато попълват документите и изпълняват предписанията.

Това е работа, в която няма перспектива за кариера. Там се чувства прекрасно двайсет и четири годишният Хенри, който като потомък на богата и влиятелна фамилия би могъл да прави друго. Той е интелигентен, любознателен, силен, смел и сръчен хокеист, който не си премълчава когато царят е гол, но и не бърза да действа без да се е уверил, че разбира достатъчно добре. Няма цели и с удоволствие би се пенсионирал сега.

В книгата сепоявява и башкирец- млад доктор по математика, роден в палатка в степта – за да напомни, че прогресивният високопроизводителен западен свят не е единствената възможна реалност.

В книгата се срещат още и болка, старост, любов и смърт. Последната не се случва на никого от нашите герои, макар и непрекъснато да имах чувството, че може да им се случи … вероятно защото смъртта е факт от живота, без значение дали кратък или изпълнен с активност и борба. Разликата е в приемането и роптаенето.

Коментирай в истинския блог

Advertisements

Коментари са забранени.