още, още, още

И да не е истина, е добре измислено – много по-добре от повечето сценарии на филми, които повечето хора поглъщат безкритично. За разлика от тях, историите на Ерик-Еманюел са непредвидими.

И все пак, макар и да не са точно това, към което би посегнало простолюдието (а трябва и може – така, както някога андерсеновите приказки са се чели от кого ли не), изкуството на Ерик-Еманюел е просто.

„Вероятно е нужно голямо майсторство и себеотричане, за да дръзне човек простотата. Трябва да се откажем от това да смайваме педантите, полуерудитите и всички онези особи, които се смятат за съдници, които признават таланта само ако е натруфен с невъзможни сложнотии, разпознават интелекта по това, че нещо им убягва, и отличават гения по изпитваната от тях досада, която няма как да признаят“. А простото изкуство … „поема риска да си навлече презрението на цензорите; същото това, което почти голо, протяга към тях само своето изящество и усмивка. Упорита работа и скромност са необходими за да постигне човек едно ясно и видимо с просто око изкуство.“ (Ерик-Еманюел в друга книга)

За какво мечтая ли? За дебела книга, в която да са събрани историите на Ерик-Еманюел, към която магически да се прибавя всяка новонаписана. Имам чувството, че ще я препрочитам – както правех в детството си, преди да се изпълня с интелектуална алчност, която ми казва, че няма време за препрочитане; както правеше баба ми до края на живота си, както прави мечтателката от Остенде.

Коментарите – в истинския блог 🙂

Advertisements

Коментари са забранени.