Какво ме интересуват турците

Повечето връстници на сина ми или не са чували словосъчетанието „възродителен процес“ или не подозират към кой период от българската история се отнася. Но всички те имат изградени представи за „Атака“, „СКАТ“, „ДПС“, Волен Сидеров и Ахмед Доган.

И аз не знам кой знае какво, макар че през 1989, когато „възродителният процес“ волю-неволю беше усетен от всички български граждани, бях на 18. За късмет, на нашето семейство дори не се наложи да бере и ниже тютюн, тъй като баща ми работеше като инженер на „национален обект“, а майка ми, на която като учителка щеше да се предостави някой и друг декар, претърпя операция. Успях да си купя чудесен чифт официални обувки за абитуриентския бал с бележката, която ми издадоха от училище. В нашия град нямаше сблъсъци между силите на реда и протестиращи турци, понеже тук не протестираха по улииците. Единствените ни семейни приятели турци успяха да удържат на натиска от страна на заминаващите си роднини и останаха.

Слуховете, които стигнаха до нас бяха, че всеки турчин имал списък с българи, които трябва да избие, че турски радиостанции агитират българските турци да се приберат в Турция преди турски танкове да навлезнат в България. Твърдеше се, че в магазините липсват луксозни стоки, а в аптеките лекарства, за да не ги изкупят заминаващите турци.

Родителите ми се възмущаваха от българите (включително от най-близките ни роднини), които се възползват от ситуацията, за да купуват на безценица недвижими имоти и коли от заминаващите, както и да присвояват добитък и останала покъщнина.

Съседка на най-добрата ми приятелка от училище, абитуриентка като нас, не искаше да заминава – обичаше училището си и гаджето си. Замисляхме бягството й от къщи, когато се оказа, че баща й е скрил паспорта й. Накрая я принуди да замине. По-късно чух, че учи в университет и живее по-добре отколкото е живяла тук. В същото време по телевизията гледахме „обидени“ български турци, които се връщат от Турция – Гарелов се беше разположил на граничния КПП.

Връщам се няколко години по-назад от 1989. Бяхме чували, че някои турци се съпротивляват срещу смяната на имената, но безрезултатно, тъй като им е упражнявано насилие. На летните пионерски и средношколски лагери турчетата настояваха да ги наричаме с истинските им имена, но ръководителите следяха да не го правим. Чувствах се неловко.

Повече не знам, защото, доколкото ми е известно, съм етническа българка, която не е имала съученици турци в гимназията. Приятелите ми турци са малко. С Юнуз сме се опитвали да изясним каква полза са очаквали от „възродителния процес“ авторите му, но не сме стигнали до значими изводи. Мергюл пък обича да се възмущава от некачественото образование на село, а аз я успокоявам, че и в града е същото. Когато ми каже, че племенникът й не говори добре български, аз я успокоявам, че българчетата в града ни са толкова необразовани колкото и племенника й, само дето не говорят на турски, но пък пишат зле на български.

Защо пиша всичко това? Защото тази година се навършват 20 години от протестите на българските турци срещу „възродителния процес“. Какво общо има това с мен? Защо не се грижа за правата на българите в Македония като съм българка? Защото не мога да се грижа за всичко по света и живея в България.

В този блог съм писала доста за българските турци и Исляма. Може би някой ден ще намеря всички текстове и ще ги поставя в подходяща категория. Голяма част от тях могат да бъдат намерени в категорията „политика“. На първо време можете да прочетете този текст.

Препоръчвам ви поредицата на mediapool, в която могат да се чуят гласовете на тези, които лично са изстрадали „възродителния процес“ и са се борили срещу него – и българи, и турци – една нова епопея на забравените.

Бих се радвала да прочета тук коментари и от други, които няма да бъдат поканени да разкажат спомените си в mediapool и други по-известни места. Можете да ми изпращате и материали по електронна поща – текст, аудио, видео.

Коментари

Advertisements

Коментари са забранени.