Интровертен скок от паяжината

Повечето преуспяващи в капиталистическия смисъл днес отделят доста време за да общуват с цел да градят и поддържат мрежите си. Това е валидно не само за шепата най-богати и влиятелни хора, описвани в книги като „Суперкласата“, например.

От години наблюдавам явлението в родния си град: сутрин и обед минавам покрай големи коли с чакащи шефовете си шофьори; с такива коли съм пристигала и съм си тръгвала от дълги отегчаващи ме обеди; изморявала съм се от „приятелски“ вечери, на които се ловят клиенти и пациенти.

Минаха десетина години, откакто не съм се качвала в лека кола, управлявана от шофьор на заплата. Последните набирани номера на „важни“ личности са прехвърлени от телефона на хартиен списък, който не нося в раницата си; не съм сигурна дали още са валидни. Повечето от собствениците на въпросните коли и телефони не съм виждала от години: ходя пеш и в други кръчми. Ако случайно попаднем в полезренията си, казваме усмихнато „Здравей!“ и толкова.

По-ново явление е изчезването ми от света на „простосмъртните“. За повечето от тях минават месеци преди да се съглася на среща. Изплъзвам се лесно – нямам стационарен телефон вкъщи, а в офиса вече не стоя повече от 9 часа седмично (събрани в три дни). Единствената група, на която е изключение да откажа среща са бившите ми ученици. За настоящите имам приемен ден 🙂

За някои е очевидно онлайн присъствието ми, но това не означава, че е лесно да разговарят с мен в реално време. Ползвам слушалки само за да не преча на другите в стаята докато гледам видео; микрофон не употребявам, а уеб-камера не притежавам. Ако ли случайно съм в чат, в 99.99% от случаите съм невидима.

Да, знам, че ако искам да променя нещо в света е по-лесно ако поддържам връзки с повече хора, но също така знам, че от повечето разговори с повечето хора не научавам нищо, а и не ми е забавно, а същото, предполагам важи и за тях. Това не означава, че забравям приятелите си и не ми пука за никого. Не. Просто смятам, че е по-добре да се виждаме / чуваме / чатим когато сме в състояние да си кажем нещо полезно, да измислим нещо умно, да се порадваме на присъствието си, или пък се налага да си помогнем. Общуването посветено на протоколно демостриране на свързаност ми е излишно и изморително. Затова никога не казвам „Забравихме се“ или „Не се обаждаш вече“. Не ме примамват и блогърските срещи.

Знам, че това самоизолиране може да ме докара до положение, в което съм забравена от приятели и познати, и никой не би ми се притекъл на помощ ако изпадна в беда. Отдавна съм избрала този сценарий пред разпиляването в показно лицемерие.

Така че търсете ме само тогава, когато имате нужда от моята помощ, наистина ви интересува как съм или бихте се радвали да пообщувате с мен. Никога не бих ви съдила за първото, дори и ако сте от тези, на които не им пука за мен – обикновени човеци сме и не можем да огреем целия свят с вниманието си. Така е честно и лесно. Хубав ден!

Ако това ти се вижда в противоречие с факта, че често блогвам, прочети едно обяснение отпреди 2 години.

Коментари

Advertisements

Коментари са забранени.