По пътя (подвеждащо заглавие)

Пандов попаднал на текста ми за Пърсиг и ме попита дали имам “По пътя” на Керуак. Да, имам я, разбира се – това беше библията на гимназиалните ми години. Не си спомням почти нищо от нея, освен момента, в който двамата герои се затварят в банята за да си говорят на спокойствие и остават много часове – защото ми припомнят за мен самата и най-близката ми приятелка от онова време.

Пандов, обаче, ме подсети, че наскоро прочетох “Пътешествия с Чарли” на Стайнбек, която бих приела за своя библия сега.

Предполагам, че младите бунтари ще сбърчат презрително нос и ще предпочетат автостопа пред произведения по поръчка микробус, и едва ли биха избрали за спътник кралски пудел с френско потекло. Ще им кажа, че прехвърлилият петдесетте си години Стайнбек е не по-малко чувствителен от бунтарските икони. Напротив, чувствителността му е с доста по-широк диапазон. А понеже не се възприема като част от специална общност е напълно лишен от конформизъм. Мъдростта му го прави мек, тъй че онова, което изпълва бунтарите с гняв и презрение, у него пробужда тъга и стремеж да разбере.

Стайнбек тръгва на пътешествие в самото начало на шейсетте години на миналия век, за да усети отново страната, за която пише, да чуе, види и помирише промените, за които само е чел по вестниците през последните двайсет и пет години, в които не е пътувал, а е писал по спомени.

Маршрутът му започва от Ню Йорк, лъкатуши във всички посоки, стига до Сиатъл, спуска се надолу, за да се завърне през Юга. Книгата, обаче, не разказва само за места; Стайнбек се опитва да улови духа на Америка в храната, джобните издания, подвижните къщи, националните паркове, лова. Размишлява за надпреварата във въоръжаването, Студената война, расизма, урбанизацията, екологията, икономиката – по любимия ми начин – не като разбирач, а като човек, който не може да не погледне по-далече от носа си и който разчита на способността си да наблюдава със собствените си очи и да разсъждава със собствената си глава -така, както са правили без притеснение любопитните хора преди да се появят експертите и статистиката.

Благодаря на Георги, че ме запозна с онзи Стайнбек, който ме накара да се смея. Искам още от него … както исках от другия Стайнбек, когато препрочитах често “По пътя”и не забелязвах “Пътешествия с Чарли”. Кога ли ще намеря време да пиша за книгата, която свързва двата вида пътешествия – “Нов живот” на Орхан Памук?

Коментирай в истинския блог

Advertisements

Коментари са забранени.