Защо не подкрепих бащата от Асеновград във Фейсбук

Когато гледах клипа плаках и си казах, че никога не бих насилвала децата си заради съдебно решение. Ако бях майката, не бих направила опит да ги взема по такъв начин; ако бях бащата, щях да им спестя това, което видях в клипа, но не само това.

За майката не знам нищо, освен това, което казва за нея бащата. Знам, че тук ще кажете: “И децата! Пред камерата те казаха … ” И собственото ми дете след като се върна при мен от няколко месечен престой при баща си (който аз дефинирам като отвличане, но законът не го дефинира по този начин, но това е друга важна тема), удряше по масата у баба си с юмрук и казваше “Мама е курва, мама е лоша!”. Не съм психолог, но опитът ми показва, че детската памет е доста пластична, че децата имат нужда да вярват на тези, които ги отглеждат, затова и вярват – дори и като ги лъжат. И Стоян вярваше, че някои отвратителни неща, причинени му от баща му не са се случвали – защото аз исках да вярва в по-добър баща. Фактът, че прекъснах комуникацията между тях за известно време след като си взех детето, ми помогна без излишни приказки да създам тази представа. Така както и на Павел и Николета може да е създадена представата за лошата майка-алкохоличка, и, кхм, както крещеше баба им “курва”. Наблюдавала съм сполучливо изграждане на отрицателен образ на баща, който прекарва с детето си всеки уикенд и част от ваканциите и живее в един квартал с него. Отблизо. Няколко години живях с този баща и наблюдавах и изграждането на собствения си образ на зла мащеха. Ето защо не бързам да вярвам на всичко, което казаха за майката-алкохоличка от Полша.

Да, бащата изглеждаше загрижен за децата си и обичащ – но това не означава, че непременно е искрен за всичко останало, че е достатъчно зрял за да бъде добър родител. Би ми било интересно да чуя становищата на добри психолози и социални работници по тези въпроси, но никой не попита психолозите и социалните работници за оценка на бащата и неговото семейство. И да са споделили нещо, не е стигнало чрез медиите до мен.

Ако бях бащата, убедена че най-доброто за децата ми би било да не ги отвежда майка им, щях да им спестя ужаса, който се разигра на улицата – нямаше да ги изведа пред блока в деня, в който знам, че ще дойдат да ги вземат, да поканя публика, камера и да буйствам. Щях да ги скрия.

Ако бях бащата, първа щях да заведа дело за местоживеене. Ако исках да докажа, че майката е алкохоличка и проститутка, щях да я заснема поне – пияна, крещяща на децата и пр. Ако исках да я лиша от родителски права, щях да я съдя за издръжка, докато тече делото за местоживеене и по-късно да изтъкна в полза на следващия си ход (отнемането на родителските права) факта, че не е плащала издръжка на децата си, не е полагала грижи за тях и не е искала да ги вижда ( а в нашия случай майката твърди, че има записи на телефонни разговори, в които й казват, че не може да се види и чуе с децата. Ами ако тя извади доказателствата и ги пусне в Интернет?). Това можеше да му го каже всеки адвокат, а както знаем от самия баща, той има адвокат., който съхранява декларация на майката, с която тя позволява на бащата да пътува с децата извън страната – декларация, която не беше показана и ние няма как да знаем, че съществува.

Ако бащата беше взел децата без да преминава държавни граници, без съгласието на майката, без значение да ли са сключвали брак и дали имат развод, в очите на закона щеше да е чист, докато не се реши официално (чрез споразумение или съдебно решение) при кого да живеят децата и кога да се виждат с другия родител. Просто щеше да се приеме, че родителите имат равни права и могат да се местят с децата си … докато един от тях не заведе дело и не получи съдебно решение.

В България има майки ( и бащи, разбира се), които са разделени от децата си и не могат да ги виждат – без съдът да е отнел правата им – заради това, че другият родител е в позиция на силата – финансова, юмручна и пр. Аз бях една от тези майки. Наскоро на моя позната й взеха детето по правото на силата. Познавам баща, когото не допускат до детето, въпреки, че по закон има право и си плаща издръжката. Така че докато асеновградският баща не представи доказателство, че не е отвлякъл децата си и не им отнел възможността да общуват с майката, аз нямам основание да му вярвам.

Ще кажете: “На човека му личеше, че му е болно!”. Така е, но това не означава, че е бил в правото си – юридическо, човешко. Не означава, че например, не е обиден на съпругата си, защото не иска да живее повече с него и използва децата за да й отмъсти. Не означава, че това, което се случи благодарение на неговите действия е добро за децата му. Страданието и любовта не ни дават право да нараняваме.

Ако този човек беше достатъчно зрял, нямаше да насъска децата си срещу майка им – каквато и да е тя, и така щеше да му е лесно да ги подготви за преместване при нея – ако е решил, че ще отстъпи пред закона, силата и пр. ( а той очевидно беше решил да отстъпи, защото не се беше скрил, а беше поканил сеирджии, а не хора, които да му помогнат да се противопостави).

Чудя се дали автоматично бихте повярвали на майката ако беше казала, че съпругът й я е биел? Вероятно ще кажете, че го е заслужавала? Сигурно е боклук. Е, знаете ли, и за мен в полицията и прокуратурата смятаха, че съм боклук и че дори не е нужно да завеждат всички жалби, които се опитвам да подам. Защо? Защото у нас е необичайно баща да настоява да отглежда децата си, и ако го прави, значи майката не струва, а той е светец. Толкова сме свикнали на бащите да не им пука за децата и да не държат да се виждат с тях след раздялата с майките им, че да пожелаят да ги отглеждат е … екзотично. Защо смятаме ТОВА за нормално?

Може би е по-важно да се запитаме защо ни е по-лесно да възприемаме асеновградската драма точно по този начи, защо във Фейсбук не се появи нито една група, която да настоява за обективно разследване на случая?

Тук можете да видите разговор с майката

Comments

Advertisements

Коментари са забранени.