Изприщвам се от драма и скръб

Днес моя близка призна, че изприщването й вероятно е причинено от това, че преди няколко дни минавала покрай кварталното училище точно когато пристигнала линейка и взела едно дете. Според нея нямало да се изплаши (както и според мен – все пак е медицинска сестра и цял живот е работила с деца) ако една жена не била изкрещяла “Коя ли майка изгоря!”.

Ненавиждам този драматизъм. Не само защото не е задължително всяка виеща линейка да предвещава смъртен случай. Не мога да го оправдая и в случаите, в които е съотнесен към действителна смърт, дори и ако е мъчителна и ненавременна. Не само защото смъртта е нещо естествено, което сме наясно, че ще ни се случи. И у мен са останали някакви човешки чувства и ми се случва да тъгувам заради нечия смърт, да изпитвам съчувствие и т. н., така че приемам, че и други хора биха могли да ги изпитват; не мисля, че човек трябва да подтиска такива чувства, НО не вярвам в автентичността на показната скръб, с която ни облъчват медиите – толкова често, че тя е попила в умовете на толкова много хора като политически коректна и социално желателна, че се е превърнала в условен ритуален рефлекс.

Любимият ми символ на показната скръб са заснети от телевизия гимназисти, които се прегръщат, плачат и палят свещи за загинал съученик. Напомнят ми за една случка от началото на студентството ми. Съвсем скоро след есенната бригада моя състудентка загина блъсната от кола. Курсът ни беше натоварен на автобус и откаран от Шумен във Варна за поклонение у дома й. По пътя се разказваха простотии и се пяха весели песни. Докато Р. беше жива, през двата месеца, в които работехме, почивахме и учехме в непосредствена близост, всички я намирахме за странна и досадна (и пропускахме да отбележим, че освен това е мила, услужлива, позитивна и жизнерадостна); по-милозливите си разказвахме смешки зад гърба й, а другите й се подиграваха открито. Показната ни скръб не ни направи по-добри.

Ето защо не слагам кръстчета в Skype, не се включвам в групи на опечалени във Фейсбук. Пазя си силите – за да се грижа за близките си, за да си върша работата, за да пиша в блога. Така ми остават достатъчно за да действам в случаи, в които е нужно, хм, известно хладнокръвие.

Comments

Advertisements

Коментари са забранени.