Неразбраното тайнство на майчинството

Дали изобщо искам да разбера?

Дали изобщо искам да разбера?

(Систинската мадона е любимата картина на майка ми. Избродира я на гоблен, който ще наследя. Аз пък харесвам този фрагмент от картината, който липсва в гоблена.)

Преди няколко дни почина майката на мой приятел. В блога му прочетох, че ще му липсва. По-късно вървях по улицата и си мислех, че ако моята майка беше починала, вероятно за това щяха да научат от мен единствено тези, на които се налага да дам обяснение за отложена среща. Със сигурност нямаше да съобщя за смъртта й в блога, Файсбук и Туитър; иначе благоприличието щеше да ме кара да приемам съболезнованията, от които нямаше да имам нужда, а в това има нещо фалшиво, а аз не обичам фалшивите неща.

Многократно съм слушала анекдота за Дядо Мраз, който се отбил у нас да продава билети на Държавната лотария и ме попитал кого повече обичам – татко или мама, и аз съм отговорила “Мама”. Не си спомням тази случка от първа ръка, но я тълкувам като една от първите ситуации, в които съм избрала политическата коректност пред истината.

Чета мемоарите на Маргьорит Юрсенар, чиято майка е починала от родилна треска. М. Ю. си задава въпрода “Щях ли да я обичам?” и си отговаря така: “Всичко ме кара да мисля, че отначало щях да я обичам с една егоистична и открадната любов, както повечето деца, по-късно с една обич, поддържана предимно от навика, насичана от препирни и все по-примесена с безразличие, както се случва с толкова люде, обичащи майките си.” Аз пък дори не си спомням обич. От времето до което успявам да се върна досега, доминиращото чувство е желание да бъда далече от нея. На 5 (след като прочетох Пипи) вече исках да живея сама; на 18 си пожелавах да не преживее операцията. До 33 опитите й да се осведомява за живота ми и да влияе на решенията ми ме изтощаваха емоционално, докато бранех своето и в същото време се опитвах да я избавя от страданията, които твърдеше, че й причинявам. Преди няколко години взех решение да се погрижа за собственото си спокойствие и да я оставя да порасне, като спра с опитите да я утешавам. Оцеля, запази способността си да драматизира, и не изглежда да е по-зле сега, когато се старая да я лишавам от възможността да я упражнява в мое присъствие, в което ставам все по-добра.

Вчера срещнах една позната, която ми сподели, че синът й (на възрастта на моя, 16) толкова повече се отчуждавал от нея, колкото повече се сближавал с приятелката си, че вече й говорел единствено в повелително наклонение, а тя просто стискала зъби (защото е пич и не обича да драматизира, според мен). Опитах се да си се представя в тази ситуация и не успях. Може би заради разговорите, в които съм казвала, че не е необходимо човек да гостува на майка си всеки уикенд, а Стоян лукаво е казвал, “Що бе, лелка, аз пък смятам след време да те посещавам всяка неделя”, а аз съм отговаряла “О, не! Отвратително!”. Или пък заради разговорите, в които Стоян си е представял как след смъртта ми ще издаде книга “Моят живот с лелчето”, която ще се превърне в доходоносен бестселър.

Собствената ми ситуация на майка ме кара да си мисля, че описваната в книгите динамика между майки и синове вероятно не присъства с всичките си класически елементи във всички семейства. Или пък някои успяват да я надраснат, така че в отношенията майка-син да не остане нищо от първоначалното напрежение, за да се стигне до взаимодействие (или липса на такова) между две независими личности. В този смисъл майките придобиват статута на хора като всички останали (или пък губят статута си на майки, ако така повече ви харесва ;) ).

Що се отнася до мен, макар че скоро с Георги ще се опитаме да създадем дете, така че в очите на обществеността ще стана майка за втори път, по-скоро се възприемам като някой, който помага за раждането и израстването на друг – нещо като акушерка и градинар, което не изключва възможността да бъда и приятел.

Това ме подсети за една стара случка. Мой приятел художник искаше да му позирам. Бях разбрала, че ще ме рисува в ролята на Богородица, но по време на първите скици разбрах. че всъщност съм в ролата на Мария Магдалена. Когато съобщих на майка ми за това изненадващо развитие, тя каза, “Ами той, Б., много добре те е преценил.” Не ставам за Мадона защото не оценявам тайнството на майчинството или обратното?

Остави коментар в истинския блог

Advertisements

Коментари са забранени.