А ако не получиш признание?

Някои от учениците ми казват, че се чувстват удовлетворени когато в резултат от труда си получат благодарност и признание, или просто видят радостта в очите на този на когото са помогнали. В такива случаи ги каня да помислят дали биха вършили същите неща ако осъзнават вероятността работата им да не бъде призната, понеже тези за които вършим чудеса, може да не са в състояние да ги забележат дори.

По-голямата и по-важната част от работата ми е невидима за тези с които не работя, а в повечето случаи предизвикваща недоумение у тези с които работя. Оттам и съпротивата и недостига на сътрудничество, а понякога и откритите нарушения на добрия тон.

Това което правя е сложно, време- и трудоемко дори и при идеално разбиране и сътрудничество, така че е имало случаи, в които съм се питала дали да продължавам. Понякога си задавам въпроса дали си струва да работиш с пълно посвещение с човек който не оценява това дали си струва всички допълнителни усилия които влагам за да му помогна да осъзнае процеса и смисъла му, а понякога и да го манипулирам ако това е единствения достъпен за мен начин да задвижа процеса, а манипулирането ме натоварва с мисли за етиката, а оттам и с тягостни чувства.

В същото време осъзнавам, че в този момент, на това място, съм единственият шанс на този млад човек да излезе от блатото на застоя, да прекрачи отвъд твърде тесния си свят. Така че опитвам пак, и пак, и пак, защото с времето може поне мъничко да му се отворят очите. “Мъничко” означава, че няма да може да вземе повечето неща, които бих могла да му дам. Това ми напомня за собствените ми ограничения, но не бива да губя надежда, че някога, дори и ако е след години, когато ще е далече и съвсем забравил за мен, може да отвори доста по-широко очи.

Кога ще се науча на истинско търпение?

Коментирай в истинския блог

Advertisements

Коментари са забранени.