Награди, наказания и други неща

категории: (Наука, образование, професия учител, родители)
Tags: , , , , ,

Чета за Fast For Word – програма за деца с езикови увреждания и нарушена способност за учене. Казват, че винаги трябва да има награда – всеки път, когато детето бива възнаградено, мозъкът му отделя допамин и ацетилхолин, които помагат за утвърждаване на току-що направените промени в мозъчната карта.

Хм. Досега отричах изцяло използването на награди (и наказания) като се обосновавах, че човек просто трябва да бъде оставен да изживее естествените последици от действията си и да ги осмисли. Сега, обаче ми се струва, че всъщност има много случаи, в които хората се нуждаят от такива стимули – на първо място заради това, че много от тях не са пораснали достатъчно, за да откриват причинно-следствените връзки. Нужно е да им бъдат показвани, подчертавани – понякога дори с въвеждане на изкуствени стимули, които са по-видими и по-разбираеми за съответния етап от развитието им. Когато тези стимули престанат да действат, може да се наложи поетапно да се въвеждат нови, докато се стигне до момента, в който хората могат пряко да възприемат и разберат истината.

„Изхабяването“ на стимулите е всъщност положително, понеже бележи израстване. Предизвикателството е за този който играе ролята на обучител / възпитател / образовател – да открие следващия подходящ стимул. Това изисква задълбочено мислене и време, но също и познание.

Някои стимули (или липсата им) могат да отведат „ученика“ в твърде пагубни за него посоки, независимо от добрите намерения. Оценките в училище и родителските наказания, например, са отвели доста ученици надалеч от любопитството и самостоятелното изследване, от радостта от ученето. От друга страна, пък, същите  тези неща могат да бъдат подтиснати от „разглезващи“ стимули като прекомерно гледане на телевизия.

Мисля, че изкуствено създадените задачи трябва да съдържат вграден в себе си стимул – това ги прави по-добри от другите, които нямат и изискват външна подкрепа. Вярвам, че е по-добре този стимул да е положителен, че отрицателният е по-добре да се избягва (какви ли невротрансмитери се отделят тук?), освен в случаи, в които ученикът трябва да научи нещо за истинска опасност.

Кое, обаче, е истинска опасност? Предполагам, че различните“обучители“ имат различни идеи за това. Твърде много родители, например, смятат, че истинска опасност е получаването на ниска оценка, а на мен ми се иска да смятат за опасност изгубването на любопитството и радостта от ученето – изобщо, а не само в академичен контекст.

Всичко което написах се отнася не само за академичното и изобщо „интелектуалното“ учене, но и за развитието на емоционалността и пр.

В момента се чувствам доста глупаво, току що осъзнала колко малко знам за човешкия ум, а съм и родител, и учител :( Добре, че не съм се захванала да пиша учебници ;)

Коментари в истинския блог

Advertisements

Коментари са забранени.