Мога ли да се откажа от прогреса?

Според Алън Грийнспан (бившият дългогодишен шеф на Федералния резерв), би било чудесна идея голяма част от индийските селяни да се преместят в градовете и да станат работници. Съгласна съм, че ако земеделската производителност се повиши, ще бъде чудесно – много повече храна, част от която може евентуално да се експортира; ще се увеличи и индустриалното производство. Икономическият ръст ще бъде факт. Но как изглеждат нещата през очите на отделния жив човек?

Веднага се сещам за двама души: баба ми и бушменът.

Баба ми е родена, живяла и умряла на село (1906 – 2002). Предполагам, че поне до ранната си средна си възраст не е разчитала на електрическата енергия. Работата й е била на полето и у дома, където освен че е чистила и готвила, е произвеждала част от дрехите и завивките. Завършила е начално училище и по-късно, през комунизма е прочела доста книги (повечето от голямата библиотека на чичо ми). В началото на 50те дядо ми (земеделец) е отишъл в града, за да стане заместник-председател на окръжния съвет. Децата са били вече големи и напуснали селото. Баба ми е била достатъчно млада, за да се премести в града и да стане работничка – вероятно по-добре платена отколкото в змеделската кооперация, но не го е направила.

Градският живот не можа да я привлече, и винаги когато е гостувала за по няколко дни, се е чувствала като риба на сухо; когато се наложи да остане за повече от месец, се разболя и лекарите препоръчаха да я върнем на село ако искаме да оцелее. Опитайте се да си я представите да прекарва 8 часа на ден във фабрика, прикрепена към едно работно място, сред шум и съсредоточени хора, които нямат време да разговарят докато работят.

Другият образ който виждам е бушменчето от „Боговете сигурно са полудели“. Този мил, израснал в пустинята човек, беше арестуван и затворен в тясна килия с малък, високоразположен прозорец. По цял ден клечеше на пода и гледаше към прозореца. Жалко, че не мога да открия снимка или видео, показваща лицето му в този момент. Същият човек допреди дни беше играл на гоненица с лъвове.

Когато преди време размишлявах за един викториански роман, стигнах до извода, че ако бях родена бедна във викторианска Англия, щях да избера да стана проститутка вместо работничка. Текстът за проституцията вдъхнови доста коментари, които ми казваха, че нямам представа за тежката участ на проститутките. Може и да нямам, но знам какво е да управляваш сам работното си време и да не скачаш от леглото в тъмни зори за да не си изгубиш работата. Знам и какво е да ставаш по тъмно, за да започнеш смяната в завода (работила съм в три завода) сред шум, влага / прах, строги бригадири. Знам какво е да не можеш да се отделиш от машината за да отидеш до тоалетната. А еднообразието и натиска да поддържаш определено темпо познавам не само от „Модерни времена“.

Работила съм и на полето; и там е трябвало да изпълнявам норма и т.н. Не е било инцидентно, а редовно – в продължение на няколко години съм прибирала есенната реколта от грозде / памук / чушки / патладжани. За разлика от работата в суетшоп, на полето съм дишала въздух и темпото и паузите все пак не са били определяни от машината.

Не знам дали Грийнспан е посетил индийско село, но знам, че аз познавам добре условията, при които живееха ромите в с. Подкрепа (вече са преместени на палатка в гората). Ако си спомняте (вижте по-старите текстове в категорията „ромите“), освен с просия, се изхранваха с наемен труд в селското стопанство и отглеждане на собствени фасул и домати на чужда земя. Ако неграмотни индийски селяни заживеят в града за да работят в суетшоп, едва ли биха се радвали на много по-добри битови условия, но не биха имали време и място да полежат на сенчица и да съзерцават небето на открито.

Хайде, познайте какво бих избрала аз ако имах свое парче земя. А какво ли биха избрали други, непрограмирани генетично като бета-хората в „Прекрасният нов свят“ на Хъксли. Ей това е дилема … за тези, които не приемат Прогреса за даденост.

Вашият коментар в ИСТИНСКИЯ блог

Advertisements

Коментари са забранени.