За образованието и времето

Днес получих писмо от мой ученик, първокурсник в чуждестранен университет:

„Тъй като нямам подготовката да уча упорито и повече от, да кажем 3 часа на ден, сега всичко ми идва по нагорнище. Твърде много домашна, твърде дълги уроци…всичко започва с Твърде. Не само заради лошата ми подготовка преди да дойда в Х, но също така самият университет натиска здраво да се учи. И то по Много.

От една страна, ще съм добре подготвен, след като изляза от Х и надявам се, достатъчно способен, да се захвана с всичко това, от което се интересувам. От друга страна, не знам дали ще мога да удържа на темпото. Психически и физически. Казват, че след първия семестър, нещата потръгват по-добре. Очаквам това време да дойде, за да мога да си дам равносметка накъде да продължа. Имам мотивация в момента да се боря с целия стрес, ситуациите, академичните изисквания, но докога ще мога да удържа темпото сам не мога да преценя. Да, има положителни неща в Х. Прави те трудоспособен и дълбокомислещ човек. Но на каква цена?“

Не съм учудена, спокойна съм и ми е тъжно.

Не съм учудена, защото в последните няколко години повечето завършващи ученици с които се срещам не са готови за [това, което аз смятам за] университетско образование. Освен че не са наясно какво да очакват от различните типове висши училища и програми и не познават достатъчно себе си, те не са и академично подготвени. Това че английският им не е на достатъчно добро ниво е по-малкият проблем; по-големият е, че нямат изградени умения и навици за интелектуален труд. Защо се получава така е тема за друг текст.

Някои ученици осъзнават, че не са готови и са склонни да отложат кандидастването за да достигнат по-високо академично ниво и да изследват интересите и заложбите си, но в повечето случаи родителите им смятат, че по-късното кандидатстване означава загуба на време и … умения и навици за интелектуален труд (същите, които аз намирам за липсващи). За съжаление, университетите приемат такива ученици. Приемат ги и у нас, и в чужбина. Но докато в много чуждестранни университети такива ученици отпадат, у нас повечето дори успяват да се дипломират. Как се реализират след това е тема за друг текст.

Спокойна съм за тях. Няма как да не съм, защото е твърде вероятно след две години собственият ми син да е един от тези ученици, така че ми се налага всеки ден да репетирам „философско“ отношение към проблема. Надявам се, че някой ден ще се сравни не със съучениците си в града, а с онези, които отиват да учат в хубави университети и се справят там. Не смятам да го притискам да продължи образованието си, дори бих приела варианта да го прекъсне още сега. Ръководя се от принципа, че насила хубост не става, че човек трябва да прави нещата, които наистина иска, в които вижда смисъл, за които е готов.

Тук идва въпросът за двойственото отношение към времето в образованието. Докато аз се притеснявам, че учениците губят много време, в което могат да учат истински, те и родителите им никак не се притесняват за това – сякаш имат цялото време на света. Когато наближи краят на гимназията, обаче, и на мен ми изглежда, че е по-добре някои абитуриенти да посветят някоя и друга година за да се подготвят за университет, и учениците, а най-вече родителите, започват да се държат така, сякаш няма никакво време, сякаш единственият възможен момент да се постъпи в университет е точно тази година.

Времето е  относително, гледано от образователна перспектива.

P.S. Тъжно ми е, защото не съм никак сигурна, че нещата в дългосрочен план ще се обърнат някак в полза на описаните ученици.

Вашият коментар в ИСТИНСКИЯ блог

Advertisements

Коментари са забранени.