Излишни връзки и движения

Преди 9 години една жена се разделила със съпруга си и изоставила двете си деца – едното в предучилищна, а другото в предгимназиална възраст. Оттогава насам им се е обаждала няколко пъти и общото време прекарано с тях на живо или по телефона е не повече от 2 часа. Това не направило живота им по-лек. Наскоро тази жена се появила отново. Въпреки, че тя и децата й живеят в три различни държави, в момента телефонният й номер е известен и биха могли да разговарят. Бабата отново се надява, че връзката между тримата може да се възстанови и настоява за това.

Тези дни си говорим за това с голямата й дъщеря, която преди няколко дни случайно попадна по телефона на майка си. И двете били изненадани и се чувствали доста неловко. Моята приятелка се разстроила, припомняйки си болезнени ситуации, а освен това не изпитва нужда да общува с тази почти непозната жена, с която не знае за какво да говори.

В този текст не искам да говоря за болката и начините да се преодолее, за вината и за прошката. Искам да говоря за правото да не правим неща, които не намираме за смислени, за натиска да го правим и за дилемите, пред които ни поставят близките ни.

Сещам се за една случка отпреди мноого години, когато бяхме още деца. Лелята на моя приятелка я завела на гости у своята съвсем нова сватя, която ги почерпила с бисквитки. Приятелката ми открила в бисквитката си червейче и съобщила на домакинята. След като си тръгнали, леля й я смъмрила и й казала, че е трябвало да си мълчи и да го изяде.

Около двайсет години по-късно, с ужасни болки в корема (по-късно се оказа спукан апендикс) се затътрих на семейно тържество. Когато ме подканиха да ям кюфтета, казах, че не ми се яде и не се чувствам съвсем във форма. Отговорът на строгия домакин беше: „Ще се напънеш и ще ги изядеш!“, а моят беше: „Няма да се напъна.“

Наскоро една приятелка ми се обади да ме подкани да се обадя на приятел, който скоро щял да емигрира. Наближаващият му рожден ден бил подходящ повод. Трябва ли да ме е срам, че не помня точната дата на рождения му ден, че поддържам рехава e-mail връзка с него, че не сме се виждали от 15 години?

Преди две години бащата на Стоян беше дошъл да уредим някои документи. Веднага след деловата процедура, Стоян си тръгна с обяснението, че е зает. Трябваше ли да настоявам да обядва с нас, при положение, че не проявява никакъв интерес към баща си, както и баща му към него?

Да, съдбата ни среща с разни хора, но необходимо ли е да останем навеки свързани с тях, както и с всичките им близки и роднини? Нужно ли е да отговаряме на очакванията на всички хора, с които ни свързва съдбата? С какво роднините са по-специални от всички останали?

В същото време се чудя дали много от хората, които смятам за приятели се чувстват мои приятели при положение, че рядко намирам време за тях. Нужно ли е редовно да правя жестове, с които да ги уверявам, че ме е грижа за тях? Надявам се да не е така.

Вашият коментар в ИСТИНСКИЯ блог

Advertisements

Коментари са забранени.