Под гъбката

 

По гъбката има не само мравки или пък само мишки, или пък само врабци, или пък само пеперуди, или пък само зайци

 

Тази сутрин се опитах да опиша ситуацията на бежанците. До момента, в който пиша този текст не съм получила ксенофобски коментари, както и такива, които да ми разяснят, че България е бедна страна, която не може да си позволи да осигури на кой знае какъв стандарт на собствените си граждани, камо ли на чужденци, но може и да получа – виждала съм такива на други места.

Всъщност аз не знам колко бедна е България и колко население може да изхранва, какъв най-висок стандарт може да му предложи, защото не знам много неща и се съмнявам дали има някой, който може да е наясно с голямата картина – колко пари и други материални активи има или могат всеки момент да постъпят в страната или да изтекат навън; още по-невъзможно е някой да е наясно какъв е нематериалният ресурс, който може да бъде впрегнат в различни начинания.

Когато моите сънародници четат за сериозни проблеми, често първият им въпрос не е как да се справим с проблема, а кой е отговорен и трябва да бъде порицан, как можем да го порицаем по-добре и как да отнесем въпроса до международни институции, които да го разрешат. Като че все по-малко вярваме, че можем да се справим сами. Може и да е с основание – дойдоха от BBC да ни покажат какво се случва в домовете за деца с увреждания, например.

Но нека се върна на въпроса за бежанците и имигрантите. Наистина ли нашата страна не може да поеме повече отколкото поема? Наистина ли е невъзможно да се справим добре с уреждането на временното пребиваване и всичките свързани с него процедури и нужди?

Зависи от гледната точка. Ако приемем, че сме много бедни и безпомощни и не можем да осигурим дори малко дрехи и завивки втора употреба, малко доброволна здравна, психологическа, преводаческа и правна помощ, малко повече жилищна площ, значи не можем да помогнем за известно време на известен брой хора.

Ако приемем, обаче, че не сме толкова малки, жалки и безпомощни, може да се окаже, че има достатъчно хора, които биха могли да организират набирането на материална и нематериална помощ, както и достатъчно хора, които могат да окажат такава.

От гледната точка зависи дали ще решим, че това е наша работа или пък дали да се захванем с нея ако е чужда.

Струва ми се, че ако повече хора помогнат с мънички неща – напишат, преведат или разпространят текст, отделят и изпратят дрехи, които смятат да изхвърлят, отделят 1 час седмично да дават правна консултация, да преглеждат болни, да преведат разговор или да поговорят с някого за нуждите му, да поиграят с децата, проблемът няма да изглежда и няма да бъде чудовищен.

Докато пребивават в България – докато чакат решение за статута си или пък като легални бежанци и имигранти, чужденците могат не само да консумират, но и да продуцират. Те идват със своите знания, умения и гледни точки – ресурс, който може да бъде впрегнат да помогне на себе си или на други. Въпросът е някой да им представи тази перспектива, да им покаже, че не са безпомощни жертви – за това се нуждаем от хора, способни да окажат психическа подкрепа (дори и ако не са специалисти), както и от хора с идеи (дори и ако не са социални предприемачи). Тази перспектива следва да бъде показана и на нашите сънародници, които се страхуват, че чужденците могат да отнемат от оскъдните им ресурси.

Нали си спомняте приказката за малката гъбка, под която се приютила една мравчица, но лека-полека, докато спре дъждът, се събрали още пеперуда, мишка, врабец и заек? Поуката е, че гъбките могат да растат.

Вашият коментар в ИСТИНСКИЯ блог

Advertisements

Коментари са забранени.