Защо се случва така

е въпрос, който ми с струва да задавам преди да премина към „Какво да се прави?“

Вече почти седмица умувам над зловещите истории за раждане в български болници, чета книги, статии, блогове, коментари. От всичко което прочетох, разбрах, че дори и „по света“, за който разказват, че родилките се третират като богини, а не като крави, не всичко е идеално, както и това, че за България също могат да се разкажат положителни и щастливи сценарии. Макар че последните няколко мои наскоро родили познати не са се оплаквали и дори оценяват положително случилото се в родилния дом, приемам, че в България в последните години има много случаи, в които родилките описват болничните си преживявания като насилие.

Не всички жени, обаче, възприемат като насилие едни и същи действия от страна на болничния персонал. Докато за едни актове на насилие са действия, които повечето хора биха определили като насилие, например удряне на шамар, за други актове на насилие са действия, които са задължителни или евентуални процедури, които са възприети като част от медицинския стандарт у нас и описани в документа „Информирано съгласие“, който постъпващите в болница подписват. Не ми е известно как следва да процедират медицинските екипи при отказ да бъде подписан такъв документ и какво се случва на практика. Така и не разбрах със сигурност дали съществува друг документ, с който пациентът да декларира, че поема пълна отговорност за съгласията и отказите си, и ако съществува такава възможност, какво се случва ако пациентът изпадне в безсъзнание или пък пожелае да съди екипа за неспазване на изискванията му, и как е възможно пациентът да докаже, че не е дал съгласието си за една или друга процедура. Дали действията на медицинският екип са довели до положителен или отрицателен резултат в такъв случай няма значение – важното е, че е нарушена волята на пациента. Но това е в сферата на теориите. Някой ще обясни ли каква е практиката у нас?

Поводът за моите размисли е противоречието между желанията на привържениците на естественото активно раждане и медицинската практика у нас. Активистите на естественото раждане настояват, че раждането е естествен процес, който в повечето случаи не изисква активна лекарска намеса, а още по-малко предполага медицинският персонал да заеме активната водеща роля, която е отредена на майката. Останах с впечатление, че тези, на които попаднах в българските блогове и форуми твърдят, че медицинският стандарт у нас не позволява практикуването на естествено активно раждане. Документът „Информирано съгласие“, който подписват родилките в „Тина Киркова“, ме смути най-вече с това “ С цел обезболяване и скъсяване периода на раждането, на бременната се прилагат определени лекарства“, тъй като не разбирам дали това се прави задължително на всички. Ако е задължителна част от процедурата и се прилага на всички, то тогава  наистина не можем да говорим за естествено активно раждане. Оставям настрана някои (по мое лично мнение) не толкова съществени процедури като бръсненето, които (според мен, субективно) не пречат обективно на процеса на активно раждане, но пък според други жени пречат, тъй като тези жени ги възприемат като актове на насилие, унижение и пр.

За мен ключов остава въпросът дали според официалния ни медицински стандарт раждането изрично следва да се ускори и вмести в определено време или не. Ако това не се налага от официалния стандарт, следва да изясним причините, поради които персоналът предприема такива действия. Може да се открият причини, които не се коренят непременно в меркантилността и мързела на медицинския персонал.

Друг важен въпрос е и прилагането на практика на процедури, за които пише, че се прилагат „ако е необходимо“. Възможно е такива да се прилагат и без да е необходимо, ако  това ще донесе приходи на болницата, ще улесни работата на персонала или ще съкрати времето, през което е ангажиран с раждането. Мисля, че някои по-трудоемки процедури, като цезарово сечение, едва ли се прилагат, когато не се налага, но въпросът е какво значи „налага се“ през погледа на лекаря. Изглежда, че понякога, не физиологичното, а организационното начало налага решението за такива процедури, и това се случва по-скоро на тези, които са показали, че могат да платят, които са избрали да раждат с точно определен лекар. Тъй като този лекар е поел не един такъв ангажимент, а има и други ангажименти, твърде вероятно е да предпочете да свърши всичко по график. Това може да е със съгласието на родилката, но може и да не е. И в такива случаи не можем да говорим за насилие над нея, но можем да говорим за измама. Но коя бъдеща майка в последния напрегнат момент ще се усъмни в лекаря, на когото е имала доверие, на когото е платила добре? И как може да разбере дали наистина е имало нужда от такава манипулация или не. Мислех си това, докато четох бодрия пост на Даниел Панев за това как е протекло раждането на жена му – платили са услугата „Избор на екип“, повикали са лекарката, след няколко часа Даниел се е свързал с нея и е разбрал, че е направила цезарово сечение по спешност. Кой може да разбере дали във всички такива случаи се касае за необходимост и спешност? Ако трябва да сме сигурни, май трябва да разполагаме с поне два екипа, та да може единият да контролира другия, и пак не можем да сме сигурни дали няма да се споразумеят :D

Всичко това потвърждава мнението ми, че родилката не е в позиция на силата ако не я придружава наистина доверено лице, което може да направи добри медицински преценки И да отстоява правата й. Само второто не е достатъчно. А когато нещата опират най-вече до контрол, аз лично започвам да се притеснявам. Представям си в какво състояние на духа биха работили повечето хора ако над главата им е надвиснал контролиращ орган. Не ми се ще да раждам с екип, който е в това състояние на духа.

Ето защо за мен е важно не някой да надвие над друг, а да се работи в екип.

Това, което ме притеснява най-много в действията на жените, организиращи и подкрепящи бъдещия протест е перспективата, от която го правят. В моите очи нещата продължават да изглеждат така: майките срещу болниците. Аз не бих тръгнала да се бия с тези, към които ще се обърна за помощ за да родя дете, но бих се опитала да преговарям. Надявам се скоро да науча за такива опити – и мащабни и еднолични. Мисля, че един добър пример от вторите са историите на Бу за скорошното раждане на дъщеря й – 1, 2. Разликата между нейната стратегия и стратегията на майката, чиято история стана повод за протеста пред „Тина Киркова“ е огромна – не само по отношение на комуникацията с медицинския персонал, но и с близките.

Вашият коментар

Advertisements

Коментари са забранени.