За раждането, страха и болката

Между два и три сутринта, яхнал колелото си газих през кал и дъжд, надолу по Уайтчапъл Роуд, завивах наляво и надясно, и после още много пъти наляво и надясно, докато стигна до ниска порутена къщурка край железопътния мост. Препъвах се и опипвах пътя си по тъмното стълбище, и накрая отворих вратата на стая с големина около три квадратни метра. На пода се беше събрала локва вода, прозорецът беше счупен и дъждът се изливаше вътре, на леглото нямаше нормална покривка, а единият му край беше подпрян с кутия от захар. Моята пациентка лежеше покрита с няколко чувала и стара черна пола. Стаята се осветяваше от свещ, поставена в гърлото на бирена бутилка върху камината. Съседка беше донесла кана с вода и леген; аз трябваше да си нося кърпа и сапун. Въпреки обстановката, която дори и преди тридесет години беше позор за която и да е цивилизована страна, скоро усетих тихата нежна атмосфера. Бебето се роди както си му беше редът. Нямаше суетене или шум. Сякаш всичко протече по някакъв подреден план. Имаше само едно леко несъгласие: опитах се да убедя пациентката да поставя маска на лицето й, когато главичката се показа и разширението на родовите пътища се виждаше ясно. На нея, обаче, не й хареса предложението и любезно, но твърдо отказа да приеме тази помощ. За пръв път през кратката ми практика ми отказваха хлороформ. На тръгване я попитах защо не искаше да използва маската. Тя не отговори веднага, а плъзна погледа си от жената, която беше помагала към прозореца, през който се виждаше първата утринна светлина, а после се обърна срамежливо към мен и каза: „Не болеше, докторе. Всъщност не беше редно да боли, нали?“

Седмици и месеци след това, докато седях край раждащи жени, които изглеждаха уплашени до смърт от раждането, онова изречение бумтеше в ушите ми: „Всъщност не беше редно да боли, нали?“, докато накрая моят праволинеен и консервативен ум, започна да долавя светлина. Започнах да осъзнавам, че нямаше природен закон, който да оправдава родилните болки. Скоро след това войната ме отведе в чужди земи. Там наблюдавах как жени раждат съвсем естествено и наглед безболезнено, но също така виждах такива, които страдаха, за които беше ужасяващо да си спомнят раждането. Когато след войната се върнах като стажант-акушер в лондонската болница, проблемът се появи отново. Повечето жени страдаха ужасно, но понякога попадах на спокойна жена, която нито искаше упойка, нито даваше признак да страда нетърпимо.

Преведох тази история от книгата „Раждане без страх“ на британския лекар Д-р Грантли Дик-Рийд, издадена за първи път през 1942 година. Историята е променила живота на лекаря и го е подтикнала да изследва връзката между страха и родилните болки. Научих за този лекар от книгата на Лоранс Перну  „Аз чакам дете“. Не съм прочела цялата книга, но ми се струва, че е толкова полезна и земна, колкото и „Аз отглеждам детето“, която притежавах някога и ми ми помогна много преди 16 години, и която и до днес подарявам на приятели с бебета.

Можете да послушате доктора на запис на BBC отпреди десетилетия и други неща.

Вашият коментар

Advertisements

Коментари са забранени.