Субективно за турците

Гледайте този филм – за един от „възродителните“ процеси, на които съм твърде млада, за да бъда свидетел

Някога (през социализма) дядо ми (българин) преподавал в турското училище, а в града ни имало турски театър. Осиновената от дядо моя майка (българка) се родила и израснала в село с преобладаващо турско население. Биологичната ми баба (българка) обичала на селските забави да пее турски песни, а все още живите й връстници турци обичат да разказват как славно ергенували заедно навремето. През летните ваканции майка ми гостувала на роднини в друго смесено село и прекарвала дните в джамията, където събирали да занимават всички деца, докато родителите им работели на полето. През 70те и 80те майка ми преподава няколко години в училище, посещавано предимно от турчета и циганчета. И до ден днешен с баща ми поддържат връзка със семейни приятели турци и помаци. Аз също имам няколко близки приятели турци, както и ученици. Ако някога не ме мързеше, можех да науча турски от градската си баба (българка, учителка, от заможно преди 9 септември семейство), която кой знае защо е била научена на турски и френски от малка.

Като че чак през 80те за пръв път стана политически коректно да бъдат съвсем заличени турските имена, забранено говоренето на турски, спазването на мюсюлмански обичаи. В училище и на летните лагери ни задължаваха да наричаме връстниците си турци с новите им български имена, което караше и двете страни да се чувстват неловко. Тогава плъзнаха и слуховете за това, че турците ни мразят, че всеки от тях има списък с българи, които трябва да избие. Спомням си сърцераздирателната история за турче, което казало на другарчето си от детската градина „Много те обичам, ама трябва да те убия!” Лично аз не съм била свидетел на подобни ситуации, но пък съм била свидетел на това как турци не искаха да заминават за Турция, но бяха притискани и изнудвани от близките си.

Не знам как точно правителствата на България и Турция успяха да манипулират толкова много хора, да наплашат българските турци дотам, че да ги накарат да изоставят къщите и земята си, сигурния поминък и да се отправят към неизвестното. Знам, че е имало насилие, но не съм била свидетел.

Когато започнаха да заминават, от магазините изчезнаха много стоки – за да не ги изкупят турците (обувки за бала си купих срещу бележка от училище, но пък съученици с връзки си купиха по колкото си искат чифтове). На лекари, учители и др. бяха разпределени изоставени ниви с тютюн, за които да се грижат в извънработно време. Така се сдобихме с още две причини да мразим турците.

На свой ред някои българи взеха доста пари от заминаващите за да ги закарат до границата, след като купиха от тях на безценица къщи, земя, коли, а после си присвоиха домашни животни и покъщнина. Когато някои турци се върнаха, трябваше да започнат живота си от нулата.

Последваха години, в които всички бяхме заети да оцеляваме и нямахме време да се мразим. В това време, обаче, Доган, юнакът-закрилник на препатилото малцинство тихичко плетеше мрежите си, а после се появи и гласът на истината – Волен Сидеров, който успя да изрази целия спектър от народни недоволства и да посочи изкупителната жертва – малцинствата – особено турци, цигани и евреи. СКАТ стана една от най-популярните телевизии, а стените на училищата в нашия град се покриха с пречупени кръстове и израсна едно поколение фашизирани младежи, което се прекланя пред Хитлер и се себеизразява чрез (мечти за) побой над цигани и качва нацистки клипчета във Vbox. Вече съм писала за това, че е съвсем естествено и не бих се учидила ако се появи отговор от страна на малцинствата, особено турското.

Накрая върху мултиетническата торта пльосна една огромна череша – толкова велика, сюблимна и недостижима, че докато мнозинството я гледа в захлас на телевизорите си всеки ден, не му остава време да забележи, че тортата се е разплескала.

Тези дни нашата героична череша обяви, че подкрепя референдум за новините на турски език. Вчера един приятел ми писа да ме пита какво мисля за това и кой има полза. Аз казах „Игра с огъня. Полза имат Волен Сидеров, Ахмед Доган и Бойко Борисов.”, а той ме помоли да пиша за това в блога си.

Моят блог няма обхвата на СКАТ, нито на мрежите на Доган, а още по-малко на на националните телевизии, които в последните няколко години облъчват с образа и подвизите на Бойко Борисов, но нека да изразя мнението на едно малцинство:

ДА! на новините на турски език:

–       Защото по закон всяка етниеска група има право на медии на родния си език

–       Защото искаме етнически мир

–       Защото не искаме никой да бъде премазан от тълпата

Вашият коментар

Advertisements

Коментари са забранени.