В България никога няма да се говори само на български

… освен ако не избием / прогоним всички, чийто роден език е различен от български … поне.

Живея в България, но през голяма част от времето мисля, чета, пиша и общувам на английски. Много пъти са ми казвали, че трябва да говоря със сина си на английски, че е трябвало да започна да го правя още докато е бил бебе. Истината е, че никога не съм говорила с него на английски, освен от няколко месеца насам, само докато посещава моя курс по английски. Да, за мен е важно да научи колкото се може повече английски, но тогава защо никога не бих общувала с него на английски в неформален разговор насаме или в чисто българско обкръжение? Защото не мога. Не ми идва отвътре.

Ако живеехме в друга страна, щеше да е същото. Когато съм била в чужбина, с българите съм общувала на български, освен ако сред нас не е имало чужденци, които не знаят езика ни. Не съм се притеснявала да говоря на български с българи на публични места и не съм забелязала това да е пречило на някого.

Струва ми се, че е естествено човек да предпочита да говори на езика,  на който е проговорил като малко дете с тези, за които същият език е първият, на който са проговорили. Разбира се, има и изключения – понякога хората владеят по-добре езика на детската градина / училището отколкото този, който се говори вкъщи. Но това изключение потвърждава правилото, че повечето хора се чувстват по-комфортно като общуват с определени хора на един, вместо на друг език.

Разбира се, смятам за неучтиво да говориш на един език с някои от участниците в разговора, ако други участници не го владеят, но пък всички умеят да говорят достатъчно добре на някакъв общ език.

Когато вървя по хасковските улици, седя в хасковски кафенета или пазарувам, чувам доста хора да разговарят на турски. Повечето от тях знаят български, но не смятам, че говоренето на турски в близост до неразбиращите ми уши е проява на грубост, тъй като не съм участник в разговора. Не ми е неприятно, когато разговарящи с мен турци прекъсват разговоря, за да общуват по телефона с близките си на турски; не ми е неприятно дори и ако спрат да поговорят на улицата с познати на турски. И как бих могла, след като не съм участник в техните разговори? Нали ако говореха на български, нямаше да ги подслушвам – когато вървя с някого по улицата и той спре, за да говори с други, обикновено чакам на разстояние.

Ето защо няма да се включа в кампании, които настояват в България да се говори на български. Ще говоря където на какъвто език ми е удобно и приятно и ще продължа да настоявам всеки да има това право. Сори!

Вашият коментар

Advertisements

Коментари са забранени.