Разхвърляно за Свинтила, концлагерите, социологията и приматите

Допреди няколко месеца мислех Владимир Свинтила за някой от соц. култур-трегерите – нещо като Ярослав Радев или Любомир Левчев (не че от статията в Уикипедия днес изглежда различно), така че никога нямаше да се заинтересувам от него ако в някой блог не бях видяла линк към негова лекция и да реша, че си струва да го чета. Вчера си купих „Кладенецът на мълчанието“ – спомени за концлагера в Богданов дол (близо до мините на Перник), където се е озовал през 1949 на 23 години, опити да се осмисли сталинското безсмислие. Книгата е написал четиридесет години след описаните събития.

Владимир Свинтила твърди, че никой не се е опитал да разработи социология на сталинизма, поне не и по времето, в което за него е било насъщно да я проумее, за да оцелява – ден за ден. Може би ако Иван Хаджийки не беше загинал във войната, щеше да се опита, но може би точно този опит щеше да отведе и него в лагер. На някого може да звучи предвзето идеята, че за да оцелява, човек има нужда от социология, но аз осъзнах тази необходимост преди години, когато започнах да планирам сама рекламните си кампании и да осъзнавам, че американските книги за маркетинг, реклама и пр са чудесни, но упорито неприложими в нашия град. Тогава една моя позната, на която се налагаше да прави същото в същата сфера и в същия град ми каза:“Не ми трябват книги по маркетинг. Стига ми да чета Иван Хаджийски“. Социология ми беше нужна за да проумея поведението на някои учители спрямо детето ми и мен, постоянния провал в общуването между нас и тях. Открих част от нея в „Мемоарите на един примат“, спомените на Робърт Саполски за работата му с бабуини. Но има още толкова за виждане и осмисляне.

Книгата на Свинтила се намести между книги и размишления за социализма и капитализма, за да не забравям, че нещата са по-сложни и от това, благодарение на културата. Докато четох за онези, появили се от нищото и сеещи нищо хора, си казах, че съм на прав път с това, че съм нащрек от лятото на 2005, когато осъзнах, че съществува „Атака“, а тя пък си има твърде много симпатизанти. Това ми помогна да забележа и учредяването на ГЕРБ година по-късно, както и да прогнозирам още тогава победата им на следващите избори. И какво от това? Ами нищо кой знае какво в прагматичен план, но за мен в важно да проумявам полекичка света, отколкото да не се опитвам изобщо. Това ми е по-важно и от физическото оцеляване.

Когато тази сутрин дочетох книгата и отидох да си взема душ, ме споходи мисълта, че е лесно да философстваш за нещо, когато не си го изпитал на гърба си и дори не се опитваш да научиш повече и да си се представиш в съответната ситуация. Още по-лесно е просто да повтаряш клишета, които си прочел или чул и да си мислиш, че мислиш.

Радвам се, че досега не съм била толкова силно засегната от кухите хора и се надявам да продължи да ми се разминава. Открих и някакви откъси от дневници на Свинтила от 90те.

А книгата си струва – не само като едно субективно свидетелство за онези времена, не само като опит за осмислянето им, но и като част от лична история.

Вашият коментар

Advertisements

Коментари са забранени.