Площадната демокрация

„Управляващата класа най-после успя да се застрахова срещу всякакви протести, които биха могли да смутят спокойствието й. Пред парламента, Министерския съвет и президентството вече няма да могат да се правят протести, митинги и шествия. Това решиха депутатите вчера с окончателното приемане на промените в закона за митингите. Измененията бяха гласувани единодушно от представителите на всички парламентарни групи.“ (в-к „СЕГА“)

Първосигнално щях да се съглася с първото изречение, но се запитах дали това решение наистина застрашава свободата. Струва ми се, че не.

Решението не забранява протестите, митингите и шествията по принцип. Толкова ли е важно такива да се провеждат пред парламента, министерския съвет и президентството?

Някои ще кажат, че е важно, защото това са пространствата пред ключови институции, така че имат символично значение. Предполагам, че в такъв случай е важна и видимостта на тези инициативи. Дали, обаче всички проведени на тези места събития  биха имали кой знае каква видимост? Зависи от националните медии дали за тези събития ще разберат и хората, на които не се е наложило да минават покрай тези места по време на събитията. Нека не забравяме, че България е повече от центъра на София и че повечето българи не се информират от независими Интернет източници. В такъв случай, ако събитията се провеждат в някой парк, но пък са отразени от националните медии, повечето ни сънародници ще знаят за тях, отколкото ако са проведени пред парламента и шепа блогъри са публикували информация.

Не съм привърженик на физическия натиск, освен ако не са изчерпани всички други средства. Да, да, знам че става въпрос за мирни шествия, но когато стотици таксита блокират централни улици, на практика се упражнява физически натиск на всички, на които се налага да шофират по тези места, например. Тук се сещам за онези протестиращи гръцки земеделци, които с дни бяха блокирали граничния пункт миналата зима и пречеха на нормалното функциониране на българския бизнес.

Някои ще кажат, че мисля за дребнобуржоазното си удобство, вместо да се вслушам в народния глас. Моля? Да не би всяка група, която се протестира за нещо да представлява целокупното население? И изобщо възможно ли е от броя на участниците в митинга да преценим доколко е значим проблемът за всички български граждани и дали изпълнението на исканията ще подобри или влоши ситуацията на всички засегнати групи?

Дали протестите, митингите и шествията, са най-добрият начин повече граждани да се осведомят за съществуващ проблем, да се спечелят за кауза? Може би за повече време, с повече търпение от страна на повече хора, могат да се съберат подписи за петиции, да се разговаря лично или с такъв брой хора, че да се разясняват истински проблемите – както, предполагам, е действал Левски, за да изгради мрежа от комитети. Така се тръгва от корените, вместо да се налагат идеите с площадни крясъци. Интернет може да подпомогне този процес.

А когато подкрепата за някоя кауза е наистина широка и осмислена, има вероятност повече хора да се ангажират активно и с други действия, като, например, мирно гражданско неподчинение – ако много хора смятат, че не е хубаво децата им да изучават география, биха могли да ги насърчат да не посещават часовете по география :D Ако повечето хора не са съгласни да изпълняват определено решение на правителството и им стиска да не го изпълняват, то тогава има по-голяма вероятност решението да отпадне, отколкото ако хората просто направят площадна демонстрация и после продължат да се подчиняват. Свободата не е ли в това да направиш това, което смяташ за правилно и да понесеш последствията?

Вашият коментар

Advertisements

Коментари са забранени.