Унижението да поискаш

Преди няколко дни една приятелка писа в блога си:  „Знаете ли колко е унизително за един родител да направи дарителска сметка, в която да събира пари от добри хора, за да живее детето му!“, а аз отговорих:  „Не мисля, че е унизително да поискаш помощ … който и да си, за каквото и да е, стига наистина да се нуждаеш.“ Оттогава мисля за това.

Мисля, че това дали човек ще се чувства унижен зависи единствено от него самия, както и това дали ще успее да преодолее чувството на унижение и благодарение на това ще успее да постигне нещо важно (или поне ще си даде шанс да го постигне).

Преди години сестрата на мой ученик се нуждаеше от скъпо лечение. Разни институции не помогнаха. Семейството започна своя кампания – със стикери, плакати и обаждания на познати. В крайна сметка момичето почина на 18 години. Тези хора не се чувстваха унижени, а длъжни да направят всичко, което е по силите им. След като не успяха, не се отказаха да помагат на други и продължават и до днес. Предполагам, че са били разочаровани, ядосани – и на съдбата, и на хора, от които са очаквали помощ, но не са получили, но със сигурност знам, че никога не са се чувствали унижени.

Чувството за унижение не гради, а разрушава. Не можеш да градиш, когато се чувстваш жалък и безпомощен, но пък можеш да завиждаш и да злобееш, а това руши вярата ти в хората – дори в тези, които биха искали да ти помогнат. Това чувство изисква някой да бъде нарочен за унизител – този, който не ти помага, а смяташ че живее по-добре от теб, но понякога дори и този, който се опитва да помогне. Чувството за унижение води и до унищожение – вслушвали ли сте се в думите на хората-бомби и техните близки? Това, което най-често повтарят е, че за унижени от Запада. На кого помага всичко това?

Уважавам правото на всеки да се чувства малък, жалък и безпомощен, но точно тогава не е ли естествено да помоли за помощ? Да, да ПОМОЛИ, а не да ненавижда тези, които не са забелязали, че има нужда и не са му помогнали, та да му спестят унижението. Уважавам правото на всеки да направи всичко, което не наранява и не насилва други хора, за да (си) помогне. Както съм казвала, бих могла и да се съблека за Плейбой или пийп-шоу, бих могла да проституирам, както и много по-трудни за мен неща, ако смятам, че каузата си заслужава. Унижение? Унижението се ражда от суетата на егото, а аз се опитвам да преодолея това. Приемам, че тези неща са нормални, но не ги одобрявам, а съответно не ги и поощрявам. Ето защо избягвам да подхранвам суетата на хората и да им спестявам унижението. Растежът боли, факт.

И аз имам дете, и близки, и скоро ще имам второ дете. Не бих се срамувала да поискам помощ за когото и да е – за познат, за непознат, за себе си. Да, искам рядко и то така, че хората да не се чувстват притиснати и да ми помогнат само ако наистина могат и искат. Не им се сърдя ако изглежда че могат, но не помагат – знам, че във всички случаи човек прави най-доброто, на което е способен в момента. Има случаи, в които не искам помощ и гледам да се справя сама – когато съм убедена, че наличните ресурси са малко и някой друг се нуждае по-спешно от тях. И най-вече – опитвам се първо да (си) помогна сама, а понякога единственият начин да (си) помогнеш сам е да поискаш помощ от друг.

Вашият коментар

Advertisements

Коментари са забранени.