Да се адаптираш или да не се адаптираш към средата? И коя среда?

Когато спомена, че бих искала да образовам следващото дете вкъщи, вместо да го пращам на училище, както и че съжалявам, че не съм постъпила така с първото, хората ми казват, че било важно детето да ходи на училище заради социалната среда, да се научело на социални умения. Напоследък мисля за социалните умения и се чудя дали изпращането на детето в училище непременно би му помогнало да развие социална компетентност. Всъщност тази тема НЕ Е за домашното образование – не е нужно да повтаряте споменатото в първото изречение мнение, особено ако не предлагате аргументация, но вие си знаете…

Никога не съм била напълно пригодена към която и да е среда, нито пък съм била част от приятелска група. Рядко съм била част от каквато и да е група и като цяло избягвам да бъда, защото повечето човешки групи ми изглежда да са някакви топилни на индивидуалността. Може би изглежда, че държа на индивидуалността си, че имам силно его, но всъщност не е така. Твърде съм променлива и нефиксирана и може би най-постоянното нещо у мен е желанието да бъда оставена на мира, за да се променям без ограничения. Повечето групи не са в състояние да ми простят това, защото те се оформят около някакво стабилно ядро и като че съществуват заради поддържането на статуквото.

За мен не е проблем да надуша кое е нещото, което свързва хората в групата, не е и никакъв проблем „да влезна в тона“ и, например, да говоря неща, които биха искали да чуят. Всъщност всеки ден, когато излезна навън и срещна познат, моментално влизам в неговия свят и начин на изразяване, гладичко, мазно, без никакви търкания и след малко се разделяме доволни – той че е чул нещо, което потвърждава неговата представа за света, а аз че съм се измъкнала бързичко :) Стоян се чуди как намирам какво да кажа на всекиго и как успявам да заговоря по съвсем различен начин, та дори и да си променя гласа :D

Ако съм толкова добър комуникатор, защо тогава не искам да работя в колектив и избягвам повечето срещи с хора? Защото този театър, мили приятели и съседи, ме изморява и изяжда времето, което бих могла да прекарам в най-приятната компания на света – собствената. Самотата ми дава пространство, в което мога да сътворявам разни неща и да мисля без нуждата да се превеждам на други езици. Ето защо после имам нещо за казване на тези, които биха искали да чуят нещо, различно от това, което непрекъснато се повтаря около тях.

Социалната адаптивност е доста подвеждащо понятие. Когато един човек изглежда, че се вписва идеално в средата си, той се смята за социално адаптивен. Всъщност, в много случаи това е човек, който е адаптиран към само една среда и толкова се е слял с нея, че тя за него е целият свят или пък онази, истинската и ценната част от него, която си струва да оцелява, а съществата извън нея са чужди, опасни или поне съвсем безразлични. Ако този човек се озове извън средата си, може да преживее твърде силен шок и да не успее да се адаптира към новата среда – подобно на хората, които засядат във времето и биват съсипани от промените. Ако ли пък чужд елемент проникне в познатата му среда, „адаптираният“ човек би пожелал да се отърве от пришълеца или да го превърне в изкупителна жертва … с одобрението и помощта на групата, разбира се.

Случвало ми се е да бъда този пришълец. За щастие винаги съм оцелявала … вероятно заради по-слабото от нормалното желание да бъда приета. С годините ставам все по-неуязвима и не ме е страх от нараняване, но и все повече избягвам да влизам в групи. Понякога го правя – заради желанието си с помощта на групата да променя нещо малко в света, но обикновено се сблъсквам с ригидността на групата, която вече се е фиксирала около нещо и упорства дори и ако този подход я държи в задънена улица. Идва момента, в който се запитвам дали тези хора всъщност наистина искат да постигнат това, заради което са се събрали или просто им харесва да са част от група, да не са сами. В такива случаи не виждам смисъла да поддържам нужното ниво на мимикрия, защото това би означавало да не споделя това, което смятам, че би придвижило процесите напред и би довело до резултат. А когато го споделя, като че настъпва стъписана тишина или пък се намират по-смели да ми кажат, че така не се говори, че съм лоша, лоша, лоша … Тогава си тръгвам, защото целта ми не е била да предизвиквам революции в душите на тези хора, нито пък да внасям разкол … и после въздъхвам с облекчение. Понякога, ако пък държа да доведа работата докрай, отново оставам сама – понеже групата се разотива.

Може би се случва така, защото не съм социално адаптивна? По-скоро се случва така, защото идва моментът, в който не си струва да съм адаптирана към съответната група. Достатъчно гъвкава съм да влизам и да излизам без по мен да остават следи. Мисля, че тази гъвкавост съм придобила благодарение на това, че съм имала доста време насаме, за да се издигна над правилата и ценностите на групата и да видя, че светът е доста по-голям, че аз съм повече от това, което бих могла да бъда ако се идентифицирам единствено с групата.

В тази връзка смятам, че на децата трябва да се показват все повече страни от света, а не да се разчита за това на членството им в училищна група, която би могла да бъде доста хомогенна и ригидна, каквито са повечето училищни групи у нас, благодарение на това, че повечето ни училища са сегрегирани, а в тях има сегрегирани класове (например на деца на новобогаташи и на такива, които не са в състояние да правят дарения на училището или подаръци на госпожата; на „тъпи“ и „умни“), а пък учителите правят всичко възможно да поддържат статуквото, но, както казах, за училищата ще пиша друг път. Може би си струва да помислим за това с какви хора общуваме, дали успяваме да покажем на децата си разнообразието на света, а това може да стане по различни начини, включително и ако изпратиш детето си в училище, в което се прави всичко възможно да се претопят индивидуалностите … само дето от последното ти побелява косата, а детето ти расте по-бързо :D

Докато писах това, осъзнах, че тази тема не е никак нова за мен и изрових няколко стари текста, които подреждам в хронологичен ред:

Натискът да бъдеш посредствен

Центърът на Вселената

Без авторитет

Вашият коментар

Advertisements

Коментари са забранени.