Category Archives: блогване

Важно съобщение за редовните ми читатели

От няколко години този блог се появява в Блогосферата на в. Дневник. Днес помолих да бъде заменен с този: http://lydblog.wordpress.com/ Съдържанието е идентично.

Надявам се промяната да стане бързичко.

Този текст е последният, който публикувам тук. Ако досега сте следили този блог, моля следете другия.

Позакъснели и навременни обобщения

Предполагам, че с всеки изминат ден губя част от читателите си, понеже все по-често пиша по една и съща тема – бежанците и имигрантите, Давид и Аревик, какво се случва с човешките права в тази държава, която все по-често не спазва собствените си закони. Съжалявам, и аз бих искала да пиша за други неща, но не ми остава време. Истината е, че ме чакат още каузи, за които не съм си мръднала пръста, макар че съм обещала. Чудя се дали да не направя и отделен блог, в който да публикувам всичко, което е свързано с проблемите, които уж не касаят никого от нас. Може и да направя, но това не значи, че няма да споменавам за тези неща и тук. Но нека оставя тези размишления за друг път.

Всъщност сега ще се опитам да направя бързо резюме на случващото се с Давид и Аревик.

Добрата новина е, че съдът отмени заповедта за депортирането на Давид и осъди МВР Монтана да заплати разходите по делото. Никой чужденец, който е подал някакъв вид молба за оставане в България, независимо на какви основания, не следва да бъде депортиран, докато съдът не вземе окончателно и неподлежащо на обжалване решение, че той не може да остане в България. Срещу този чужденец не следва да се налгат мерки, които обслужват депортирането му. Ето защо не е редно Давид всеки ден да се подписва в полицията, а Аревик да бъде в Бусманци.

Но какво от това? Аревик все още е в Бусманци и съдът все още не се е произнесъл относно отмяната на тази заповед. Всъщност тази заповед можеше да бъде отменена от този, който я е издал – онзи комисар от Монтана, на когото пращахме писма. Досега няма начин да не си е изяснил как стоят правно нещата. Предполагам, че в МВР  имат юристи. След като арменският посланик помоли официално за освобождаването на Аревик, полицията в Монтана прехвърли топката към съда, а съдът все още не е казал нищо по въпроса. Очакваше се да се произнесе по случая в началото на май, т.е. преди почти месец.

Аревик не само че продължава да стои в Бусманци, но днес не беше пусната да присъства на делото си. От Бусманци се оправдали с това, че Агенцията за бежанците не била уведомена, което изглежда да е лъжа, тъй като на делото се появила преводачката от арменски на въпросната агенция. И така, делото е отложено за 1 юни. Само няколко дни, но кой знае дали няма да бъде отложено отново, а Аревик е в Бусманци от 9 март, т.е. повече от 2 месеца и половина.

Какво друго се случи или беше написано откакто публикувах поредното си резюме по случая?

Аревик се върна от МВР болницата в Бусманци, където отново започна да й прилошава и т.н. Аз предложих идеята да направим нещо за облекчаването на положението на затворените в Бусманци – не просто да им осигурим забавления, които да им помогнат да забравят случващото се с тях, а да им помогнем да подобрят психическото и физическото си състояние, да не губят смисъл, да правят неща, които ще им помогнат за живота след Бусманци. И, разбира се, да им помогнем с осигуряването на прозаични неща, от които имат нужда – витамини, чорапи и какво ли още не. Всъщност не съм откривател на тази идея. Оказа се, че християнският център Прелом отдавна се грижи за тези хора и ги посещава веднъж месечно. Да, съвсем мъничко, но толкова им е разрешено.

Научих, че можете да посетите конкретен човек в Бусманци, след като подадете конкретна заявка за 30 минутна среща. Два пъти седмично, в работно време. Ако не познавате никого там по име, няма как да го направите. Другият начин е ако сте организация, на която е официално разрешено да посещава Бусманци, какъвто е случаят с християнският център „Прелом“. Все още не знам каква е процедурата да се издейства второто и дали изобщо съществува ясен регламент. Откъде бих могла да знам? Никъде няма нищо публикувано. Аз, обаче, смятам, че не е невъзможно достъпът на доброволци в Бусманци да бъде ежедневен и настоявам за това.

И така, говорим за Бусманци, но всъщност когато хората излязат от Бусманци, те се нуждаят от не по-малко подкрепа, защото тогава възникват и проблемите с това, че не знаят добре или никак български, че имат нужда от придружители, когато посещават разни институции и лекарски кабинети, че имат нужда от жилища и финансова подкрепа, защото нямат официално разрешение за работа, докато чакат съдебните си решения и т.н. В тази връзка са нужни доброволци.

Ето защо регистрирах Фейсбук група, в която не съм поканила никого и не смятам да поканя; но пък групата е отворена и вече има членове. Няма нужда да се пълни с хора, които просто съчувстват на бежанците, но нямат никаква възможност или намерение да им помогнат. Не искам да се задръства с прочувствени съобщения по стената и да се пълни с хиляди хора, на които да не може да се разчита. Ако сте далече от Бусманци, това не означава, че не можете да помогнете. Ако имате идеи, заповядайте. Но пак казвам: ако ще се присъедините просто за да се възмущавате, да съчувствате на думи или пък да се заяждате, няма смисъл.

Много хора смятат, че бежанците и имигрантите са в тежест на българския данъкоплатец. Всъщност чужденците са в тежест на данъкоплатците докато са затворени в Бусманци. Ако са на свобода, за тях се грижат техни близки и познати, както и доброволци. Когато чужденците се сдобият с подходящия статут, който им дава право на работа, те започват да се грижат сами за себе си. Ако искате това да се случва по-бързо, моля подпишете петицията за регулиране статута на нелегалните имигранти в България. Ако имате желание и възможност, можете да я разпечатате на хартия и да събирате подписи от пълнолетни граждани. Можете да я свалите оттук.

Междувременно Светла обобщи новините около случая Аревик и събра в блога си видео-материали.  Имам да пиша и за други публикации, но днес нямам много време, затова ще спра дотук и обещавам тези дни да ви осведомя. Очаквайте и резюме на съдебното решение за отмяна на заповедта за депортирането на Давид.

Връзки:

Съдебното решение за отменяне заповедта за депортиране на Давид: http://www.asmontana.com/aktove/gs36fnpD2U.pdf

Християнски център „Прелом“ – публикации за Бусманци: http://tinyurl.com/38v7xov

Видео от сайта на „Християнството“: Гости в студиото: Адвокат Диана Даскалова от фондация „Център за правна помощ – Глас в България“ и Елена Дянкова, координатор на Гражданска инициатива „Справедливост 21″ към Християнски център „Прелом“; кадри от среща по проблемите на бежанците и българското законодателство http://www.hristiyanstvoto.eu/pred-gost.php?n=205

Фейсбук групата “ Доброволци помагат на затворените в Бусманци, София“ http://www.facebook.com/group.php?gid=115305021844073&v=info&ref=mf

Петиция за регулиране статута на нелегалните имигранти в България, Инициатори: Правна клиника за бежанци и имигранти, Фондация „Център за правна помощ – Глас в България“, Гражданска инициатива „Справедливост 21″ http://bgpetition.com/regulirane-statut-imigranti/index.html

Ако искате да принтирате петицията: https://docs.google.com/fileview?id=0B568Ho3GsPFKNjA3Zjk1YjctYTFhZi00YWMzLTg5NmYtNWE0NzU1YmEyOGE0&hl=bg

Видео-материали, събрани в блога на Светла Енчева http://svetlaen.blogspot.com/2010/05/blog-post_23.html

Вашият коментар

Хейтър? Завистник? Просто критик.

На тази снимка съм аз, на едно от работните си места – едно гробище. Професията ми? Гробищен критик. Защо изглеждам щастлива край гробовете? Понеже харесвам работата си – да изследвам гробищни плочи и други аксесоари, да анализирам избора на близките на покойниците и да споделям прозренията си. Понякога изпълнявам и екскурзоводски функции. В изложенията ми винаги прозират субективните ми предпочитания – не само естетически. Освен това обичам да задавам въпроси – някои доста политически некоректни и поставящи под въпрос.

Какво ми дава право да правя всичко това, при положение, че не съм нито един от покойниците, нито пък някой от техните близки? Любопитството ми, или ако предпочитате синонима му: любознателност.

Каква е мотивацията ми? Дали го правя от омраза? Не знам, може и да мразя всички тези непознати хора. Дали го правя от завист? Не знам, може и да искам да съм на тяхно място. А досега смятах, че ме мотивира същото, което ме кара да пиша ревюта за книги и филми в блога, да споделям мнения за социални и политически явления, пък и дори и за хора :P

Вашият коментар

За блогоегото – размисли край кухненската печка

Тази сутрин, докато готвех, си мислех за една личност, която обича да блогва презрителни забележки за разни личности, понякога блогъри. Не ми е толкова интересно защо го прави; по-интересно ми е защо някои от тези личности се впрягат дотам, че да блогват своите негативни реакции на нейните забележки. Едни изразяват възмущение, други отвръщат на удара, и пр.

И така, докато продължавах да се чудя, вече край компютъра, попаднах на подобна ситуация. Разликата е в това, че един блогър не блогва публично, а праща мейл на друг блогър – задава му въпроси – неудобни, поставящи под съмнение професионалните качества и постижения на получателя. На свой ред, получателят отговаря публично, защото чувства, че е необходимо да се защити, не спестявайки възмущението си.

Наблюдавала съм случаи, в които блогърите се защитават (понякога агресивно) и от текстове, които аз съвсем не успявам да разпозная като нападки.

Всички тези агресивно защитаващи се блогъри, обикновено получават подкрепа от читателите си, под формата на възмущение и нападки, защото … на блогър такива неща не се правят?

Може би за блогърите блогърът е нещо като свещена крава, за която … или хубаво или нищо. Освен ако нападнатият (този път лично и наистина) блогър не е изкупителната жертва на останалите блогъри. В такъв случай е политически коректно и дори желателно да се генерират презрителни, подигравателни и пр. коментари и постинги. Ангел Грънчаров и до ден днешен остава моят христоматиен пример за изкупителна блогожертва (съжалявам, че не открих онзи текст, в който се чудя защо беше изваден от Блогосферата).

Политически коректно е блогърите да споделят радостта от потупванията по рамото, особено ако са под формата на покани и награди. Не съм отделяла време да проверя дали получават доста допълнително подкрепящи коментари или пък такива, които критикуват понякога твърде натрапливото за моя вкус самохвалство.

Но иначе читателските (особено идващи от други блогъри) потупвания по рамото са нещо обичайно. То е в основата на вече сформирани групички от блогъри, за които това е толкова насъщно, че понякога прави някои градивни коментари политически некоректни, ако в тях бъде надушено несъгласие. Друга интересна форма са поклонническите коментари пред някои блогоикони.

Всичко това показва, че блогърите по нищо не се различават от простосмъртните.

Вашият коментар

Блоговете никога не стигат

Днес добавих десети блог в списъка с блогове в инфото си във Фейсбук. Списъкът е непълен, понеже имам и тайни блогове :D Вярно е, че в някои не съм писала отдавна, но пък има такива, в които имам чувството, че ще пиша доста в следващите дни и месеци. Докато не са се натрупали много текстове за четене, да ви дам линкове към:

Фермата – мястото, в което смятам да пиша за земеделие, околна среда и устойчив начин на живот. Дотук съм отворила четири категории: истории, намерения, пари, философия. Мисля, че блогът би бил приятен за четене  за широката неспециализирана публика, която не е непременно заинтересувана от земеделието и околната среда :D Как така? Ами така. Вижте сами.

Домашен учител – мястото, в което смятам да пиша за образованието такова, каквото би трябвало да бъде. Може да е полезен на рядко-срещаната у нас порода учители, които знаят, че нищо не знаят, но искат да научат и да бъдат наистина полезни на учениците си. Всъщност е малко вероятно на блога да попаднат от другия вид учители … повечето от тях не ползват Интернет. По-полезен би бил за нарастващата група млади родители, които искат да помагат на децата си да се развиват. Някои от тях са открили, че училището по-скоро пречи, отколкото да помага на децата им; други още не са, защото децата им не са тръгнали на училище.  Досегашният ми родителски опит ме навежда на мисълта, че е вероятно следващото ми дете да не ходи на училище, а да се образова у дома. Дали това е добра идея е друга тема.

Ще се радвам ако хвърлите по едно око и ми предложите връзки към блогове на български, които бих могла да добавя в новите блогролове.

Пожелайте ми добронамерени и смислени коментари.

Вашият коментар

И аз това се чудя

На 14 януари не отидох в София, за да участвам в протеста срещу подслушването.  Почти цял ден, обаче, проверявах дали някой от известните ми присъстващи не е написал някакви отзиви – поне за това колко души са присъствали, какво са направили, как се е държала полицията, появили ли са се политици и т.н.  На 15 януари Иван Бедров писа за това как чуждестранните медии отразили събитието. Хубаво е, че някои от нашите също го отразиха. А блогърите?

Същото се пита и Григор Гачев, който е написал в блога си и други важни неща за законопроекта за подслушването. От коментарите при него разбирам, че блогърите не бързат да пишат преди да е публикувана стенограмата от парламента – за общественото обсъждане, на което са присъствали и някои от активистите, от които очаквах да напишат нещо. Не че разбирам точно защо.

На 17 януари Пейо е писал за внесените от МВР промени в законопроекта.

Ако някой е открил нещо друго в блогове и подобни, нека остави линкче в коментар.

Вашият коментар

Паси се извини

Соломон Паси не само се извини за казаното на 30 март, но и си посипа главата с пепел. Какви ли ще са реакциите на блогърите сега?