Category Archives: демокрация

От моята камбанария за сурогатното майчинство

Бях в гимназията, когато мои близки години наред се бяха опитвали да заченат дете. Един ден майка ми съобщи пред нашето семейство, че се чуди дали с баща ми да не заченат дете, тя да го износи и да го дадат на въпросните близки.

Десетина години по-късно в един български вестник прочетох обява – търсеше се жена на определена възраст, с тъмна коса и зелени очи, раждала – за да зачене и износи детет срещу заплащане. Отговарях на условията и се замислих дали да не го направя – сумата беше съвсем прилична за онова време и щеше да ми даде възможност да си купя скромно жилище.

Майка ми се отказа от идеята, тъй като баща ми я убеди, че най-вероятно след като роди детето, няма да й се иска да се раздели с него. Аз пък просто забравих за обявата, тъй като други неща отвлякоха вниманието ми.

Спомних си тези два момента снощи, след като прочетох текста на Василена против сурогатното майчинство. Нямах представа, че се обсъжда узаконяването му, че са го предложили от Атака, че в БГ Мама има дискусия и пр. Нямам сили, време и желание да проследя публикациите, нито пък да чета изследванията, на които се позовава Василена. Ще говоря субективно и, предполагам, политически некоректно.

Мисля, че вече стана ясно, че аз самата бих могла да износя и родя дете, което да отглеждат други хора – бих го направила като подарък, но бих го направила и срещу заплащане. Не бих се чувствала експлоатирана и омаловажавана и не бих настоявала за каквито и да е права върху детето. Когато поема ангажимент се старая да го спазвам и то според точните първоначални условия.

Преди години бях чула слух, че моя позната е родила дете срещу заплащане. Тогава се чудех как ли собственото й дете (май беше в началното училище тогава) е възприело това (ако е разбрало какво се случва) и да си призная, бях притеснена за детето, че и възмутена. Когато го обсъдих с партньора си, той каза, че на детето може да се обясни следното: че едно семейство не може да си роди дете и мама е решила да им помогне. Прецених обяснението като доста смислено.

С това искам да покажа, че хората са различни и е някак наивно да вярваме, че всички биха се чувствали точно като нас. Василена може и да не става за сурогатна майка, но аз ставам. Бих могла да се разделя дори и с дете, заченато със собствената ми яйцеклетка. Защо да нямам право да го направя  с цел да зарадвам хора, които биха се грижили добре за детето? И защо да не изкарвам пари със собственото си тяло? Та нима ако бях балерина или шивачка нямаше да правя именно това?

Познавам жени, които раждат деца извън България срещу заплащане. Не съм забелязала ни най-малко да са травмирани от това. Не казвам, че цитираните от Василена 35% от участниците в някакво изследване не са били травмирани и не са повтаряли травматичната ситуация, а само това, че има и други, за които случаят не е такъв – не знам какъв е процентът, но ако вярвам на цитираното от Василена, трябва да е … 65%

Удивлявам се на арогантността и лицемерието (вероятно съвсем несъзнателни) на онези, които отглеждат заченати и родени от тях деца, но в същото време обявяват за егоисти хората, които са физиологично възпрепятствани да направят същото и мечтаят за деца, носещи собствените им гени. Защо самите те не дадат личен пример? И толкова ли е осъдително да искаш детето ти да прилича, да речем, на партньора ти? И колко от онези, които се борят срещу евгеничните настроения на феновете на Атака са осиновили или биха осиновили циганче? И според тях колко бели българи ще искат сурогатната майка на децата им да е циганка?

Не мога да не кажа и нещо за травмата, която преживяват разделените биологично майка и дете. Познавам жени, които с ОБЛЕКЧЕНИЕ оставиха децата си в дом, защото бяха наясно, че не искат точно тези деца – не заради увреждания, а, да речем, заради зачеване от неправилния човек и пропускане времето за аборт, или пък заради други житейски планове и пр. Не съм сигурна, че същите щяха да бъдат добри родители на въпросните деца и се надявам децата да са били своевременно осиновени от хора, които ги искат. Щях да бъда още по-щастлива ако някой ги беше поискал и се беше договорил с майките още преди да родят.

Биологичната ми баба по майчина линия е починала при раждане, а биологичният ми дядо е загинал малко след това. Майка ми е отглеждана няколко години от свои роднини, след това от кандидат-осиновители, които решава че не харесва достатъчно, после за кратко пребивава в детски дом, докато накрая не получава предложение за осиновяване от своя начален учител и неговата съпруга. И така, във втори клас взема решението да приеме предложението, а ние със сестра ми се оказваме по-късно с чудесни баба и дядо. До ден днешен майка ми е благодарна на всички тези хора. Дали е била травмирана от загубата на родителите си и смяната на домове и хора, играещи ролята на родители? Вероятно, но травмите, както знаем се лекуват. Не казвам, че всички травми на всички хора от създаването на света до днес за били излекувани; просто искам да кажа, че единствените ненаранявани хора са Адам и Ева преди напускането на райската градина.

Та … аз нямам нужда свободата ми да бъде ограничавана, за да не бъда наранена – дори и ако това изглежда най-правилното нещо на хората, които знаят кое е най-правилното не само за себе си, но и за всички останали.

Очаквам да споделите как бихте се чувствали в която и да е от описаните ситуации, а ако някой ви каже, че не можете да знаете, понеже ви липсва личен опит, попитайте го дали той самият има такъв и на базата на него ли изказва мнението си.

Вашият коментар

Advertisements

България е специална

Ако няколко години работиш легално в САЩ, Великобритания и други страни, не извършваш престъпления, можеш да получиш статут на постоянно пребиваващ, а впоследствие дори и гражданство. Такъв режим, обаче,  не е регламентиран ясно и недвусмислено в българското законодателство. Ето защо се случва след десетилетия живот и легална работа в България да се окажеш … нелегален чужденец, който следва да бъде депортиран, а поради тези съображения да се озовеш в Бусманци за неопределен срок. Можеш да чуеш обяснението за това в интервюто с Адвокат Иларева по BBT от 3 май. В това предаване са включени и интервюта със Светла Енчева, Аревик и Давид. Можеш да придобиеш представа за условията в Бусманци, както и за това, от което е лишен Давид – неща, които ние приемаме за даденост, понеже никой не ни е отказвал да ни издаде лична карта.

Предният линк води и до последната публикация в блога на Светла Енчева, която обяснява голяма част от проблемите ни с факта, че живеем в полицейска държава и ни напомня за някои последствия, които този факт би могъл да има за всички нас – българите, които нямаме проблем с легалното пребиваване в България. В него Светла публикува и линкове към историите на други хора, надявайки се да ти внуши, че историята на Давик и Аревик не е любовна история, а история на човешките права.

Светла беше поканена да напише и статия за webcafe, в която обобщава фактите покрай историята с Давид и Аревик, но по-важна е втората й част, която предлага коментар по случая.

Ние сме радостни и учудени, че историята на Аревик беше широко отразена от всякакви медии, защото една трогателна частна история би могла да привлече вниманието на хората и към общия проблем – положението на чужденците в България. Този медиен шум, обаче, започна да дразни някои хора – по различни причини. Предлагам ви статията на Балтазар Иванович, чиято гледна точка не споделям, но пък намирам за изключително ценен коментара на Зелен Бетон, който се дразни от основата на обществения интерес, а именно „кухненската милозливост“ към хубавото арменско момиче; струва си да помислим над въпроса „Добре, ами ако беше грозна 40-годишна кривозъба циганка от Бангладеш, забременяла защото се изчукала еднократно с някой арабин, продаващ китайски боклуци в Илиянци? “ – нещо, за което всъщност говорихме във Фейсбук групата в началото на кампанията.

Даниела Горчева припомня за нагласите на българите преди десетилетия – когато спасяват своите евреи, за манталитета на българите преди повече от век, когато новоприетата им конституция гласи „Всякой роб, от какъвто пол, вяра, народност да бъде, свободен става, щом стъпи на българска територия.“ и ги сравнява с разрастването на ксенофобските нагласи днес, в 21 век, когато „в уж демократична България важи обратното: всеки, стъпил  на българска територия, може да се окаже зад решетките.“ … освен ако не е  издирван от Интерпол международен престъпник. „Тогава можете необезпокоявано да си влизате и излизате в България с камара фалшиви паспорти, да живеете и да се придвижвате свободно в „страната на розите” „

Някои от активистите се притесняват, че някои статии и коментари биха могли да попречат на кампанията, като отклоняват хората от същината на проблема и дезинформират с микс от полуистини и агресивност. Интересен е фактът, че най-гласовитите противници на каузата са … анонимни. Темата е важна по принцип, но нека сега не отклонявам вниманието ви от случващото се с Аревик.

Припомням, че миналият четвъртък арменският посланик подаде нота до отдел „Миграция“ в Монтана, които на свой ред обещаха, че в петък ще излязат с решение. Те, обаче, внесоха …запитване по случая в съда и решение се очакваше в понеделник, 3 май. До този момент, обаче, решение няма и не знаем кога да го очакваме.

Междувременно, от сайта на Министерски съвет става ясно, че на 14 април 2010 „Правителството одобри промени в Устройствения правилник на Държавната агенция за бежанците. […] Очакваните резултати са укрепване на административния капацитет, повишаване ефективността и качеството на управлението на работата на ДАБ, както и създаване на оптимални условия за изпълнение на дейностите по предоставяне на особена защита на чужденци в България.“ И ние очакваме резултати.

Вашият коментар


Една добра причина да бъдем граждани

Нямам представа кой от властимащите лъже, кой е просто заблуден и кой казва истината за изчезналите лекарства за левкемия, но все повече се убеждавам, че у нас има нещо гнило не просто в начина, по който се спазват правилата, но и в самите правила и начина, по който се създават. Знам, че с този текст откривам топлата вода, но и предполагам, че има хора, които, подобно на мен, досега не са се замисляли за тези неща, така че се надявам да им дам повод за размисъл. Темата е обща и принципна, но започвам от частния случай.

Гражданите питат кога ще има лекарства, какво са направили управляващите, за да осигурят поне вноса им в страната, защо няма такъв, как се е стигнало до настоящата ситуация, в която се налага животоспасяващи лекарства, които са се употребявали съвсем легално в България, сега да се внасят нелегално от чужбина, понеже тук ту ги има, ту ги няма, и не е ясно има ли ги, няма ли ги, кога и откъде може да се появят в някой склад. Властимащите отговарят по различни начини на едни и същи въпроси, но не това е въпросът. Въпросът е, че лека-полека се обединяват около идеята, че в момента държавата не може да разреши проблема, че зависи от благоволението на фармацевтични производители и търговци, че прави всичко възможно, но нещата не могат да се решат светкавично.

Тъй като ми липсват юридически познания, не мога да преценя дали държавата лъже, а след няколко опита да се ориентирам в правилата, останах с неприятното чувство, че благодарение на тези правила, май е възможно държавата да се озове в такова положение. Това може да послужи за оправдание на бездействието настоящи чиновници и управляващи, които са поставени в ситуацията благодарение на предишни чиновници, управляващи и законодатели. Още по-притеснителното е, че в такива случаи, за да се разреши спешно важен проблем, на държавата може да й се наложи да наруши собствените си правила, особено ако е невъзможно светкавично да ги промени.

Хубаво е, че все пак се намират хора, на които им стиска да нарушават правилата и по този начин да решават важни проблеми – като онези, които внасят контрабадно лекарствата в България, за да спасяват животи, като онези, които събират пари, за да платят лекарствата на тези, които не могат да си ги платят сами. Всъщност май на повечето от живеещите в тази страна им се налага да нарушават правила за да оцеляват, колкото и да не им харесва идеята да го правят.

Ето защо е важно да се създават смислени правила, които да не саботират нито работата на държавата, нито благополучието на гражданите, а когато светът се променя,  да са достъпни механизми за своевременна промяна на вече остарелите и пречещи правила. За тази цел е важно да избираме законодатели (депутати), които разполагат и с добри намерения, и с мозъчен ресурс, и със знания. Важно е и да дадем достъп на колкото се може повече умни и добри хора да участват в създаването и променянето на правилата. Ето защо би било хубаво по един и същи законопроекти и всякакви наредбопроекти да работят повече хора – не само тези, които са избрани за официални законодатели, но и всякакви други групи и индивиди – граждански сдружения, непредставени парламентарно партии, еднолични мислители и пр. Би било хубаво техни представители да вземат участие в пленарни заседания – какво като нямат право на глас? И най-вече, би било хубаво не само управляващите да имат правото да внасят законопроекти.

Ако искаме по-добри правила, не можем да си позволим да оставим създаването и променянето им единствено в ръцете на управляващите. Нужно е да учим, да мислим, да обсъждаме, да спорим, да разпространяваме знания, да плащаме на експерти, да даваме безплатно собствената си експертиза. Това би било възможно ако не казваме „Нали затова им плащаме на онези горе? Откъде накъде трябва да им вършим работата?!?“ Демокрацията е скъпо и отборно занимание.

Вашият коментар

За онлайн групите, петициите, бюрокрацията и медиите

Вчера говорихме за Фейсбук групи, петиции и подобни, и един ученик ме попита дали наистина смятам, че от всички тези неща няма смисъл. Отговорих му, че може и да има, а може и да няма, в зависимост от начина на употреба. Ако много хора кликнат върху един линк, за да изразят възмущението, подкрепа и пр., но не направят нищо друго, дори и това да се поинтересуват по-късно какво се случва с групата и каузата, няма смисъл. Ако, обаче, групата / петицията е един от няколко, а не единствен инструмент, ако (критична част от) хората продължават да са ангажирани доста по-дълго време след кликването върху линка, тогава може да се постигнат доста неща. Така че не вярвам в простото кликване, с което спасяваме живот, но вярвам в упоритостта, търпението и потенциала на обединяването на усилия.

В последните няколко месеца у нас се случиха доста неща, които си струваха всичко, изброено по-горе – законите за подслушването и ГМО, спирането на лекарствата за онкоболните, но пък в същото време огласяването на подкрепа за съмнителни лекове. Това са само нещата, за които се заинтересувах аз, а вие бихте могли да добавите още. Интересът ми към тези проблеми не доведе до решаването им, но пък ми донесе доста умора и а-ха да си намеря оправдание да се откажа от всички тях наведнъж и да се отдам на нещата, за които се чувствам създадена и които не бих изоставила и за ден ако простотиите не никнеха като гъби напоследък. Проблемът е, обаче, че не спирам да мисля простотиите и като си легна, а като заспя ги сънувам.

Снощи сънят ми беше прекъсван от натрапливата идея, която нарекох „Шерлок Холмс“ и която се изливаше в изречения, сякаш създадени за блогване. Сега, в средата на деня, от тези изречения не остана и следа, но пък необходимостта да запиша някои прозрения остава.

Сблъсъкът с бюрокрацията

Винаги съм се опитвала и в повечето случаи съм успявала да избегна този сблъсък. Едната ми тактика е да не искам нищо от властта, дори и ако по закон ми се полага, или, както казваше покойният Лама Тубтен Йеше – „Не искаш нищо от другия, нямаш проблем с него.“ Понякога, обаче, става така, че другият иска нещо от теб, а ти поискваш да те остави на мира. Оттам и втората тактика – делегираш удовлетворяването на исканията на някой друг – счетоводител, адвокат и пр. и плащаш на кесаря и на експертите. Уточнявам, обаче, че става въпрос за моето лично житие-битие, в което, за щастие, не е имало поводи за сериозни сблъсъци с бюрокрацията.

Напоследък, обаче, в извънличното си битие, във връзка с изброените горе простотии, поводи за сблъсъци с бюрокрацията колкото щеш. От борбата за спасяване на онкоболните деца, в която не участвам пряко, стана ясно, че съществуват множество документи, както и множество институции, които по някакъв начин са свързани с проблема. Резултатът е сложност, непрозрачност, прехвърляне на отговорност. Изясняването на ситуацията не е по силите на един човек, особено ако не разполага с юридически и други специализирани познания. Струва ми се, че в такива случаи най-доброто решение е да се сформира екип – доброволен, нает или комбиниран, но екип – за да се разпредели работата и да се свърши по-бързо и качествено.

Силата на групите в тази връзка? Ами сред хилядите хора може да се намерят такива, които да се заемат доброволно и сериозно с преплаване на бюрократичното блато (и не само, но да не бързаме), или, както казах вече, със солидната подготовка за сблъсък с бюрокрацията, но въоръжен с нейните камъни не само от нейна страна. Пример за добра практика е Правната клиника за бежанци и имигранти. А хилядите хора, могат да участват с минимални суми, за да съберат някакъв фонд, от който да се плаща на експерти, когато е необходимо.

Медиите

Изглежда, че официалните медии не се интересуват от теми, които изискват сериозни журналистически разследвания, особено такива, които имат потенциала да стигнат до неудобни за овластени хора истини. Тъжното е, че дори и да не става въпрос за такива неудобни истини, като че повечето журналисти ги мързи или пък сериозното разследване е нещо, което просто не се прави, по принцип.

Ясно е, че и в двата случая не може да се разчита на журналистическо разследване. Остава единствено онова, което си направиш сам. Примери? Валя Ахчиева не си даде много труд, за да разследва проблема с лекарствата за онкоболните деца, а Нова Телевизия положиха нулеви усилия да изяснят поне дали онова чудодейно нанодиамантено лекарство наистина е вече разрешено за употреба в Русия, дали наистина са направени нужните изследвания с хора, дали не се заформя поредната пирамида, която не само да ужили финансово поне няколко хиляди болни от рак, но и да влоши състоянието им, ако не и да ги убие. Моите опити да изясня ситуацията ми подсказват, че второто разследване е доста елементарно в сравнение с първото и дори не изисква експертен труд, така че не би било кой знае какъв проблем за която и да е медиа.

Какво да се прави? Самостоятелни разследвания, което да се предлагат готови на нашите медии. Ако не искат да ги проверяват и огласяват, има и чуждестранни медии. Нали си спомняте, че BBC направи филма за Могилино?

Останалите мисли ще оставя да отлежат. Благодаря за вниманието.

Вашият коментар

Фейсбук групата пусна отвореното писмо вчера

Фейсбук групата „Държавата да възстанови безплатните лекарства за онкоболните деца“

пусна отвореното писмо вчера, когато членовете й наброяваха 7 000. Днес те са повече от 9 хиляди.  За съжаление, за сега събитието е отразено само в няколко сайта в Интернет. Писмото е адресирано до:

Г-Н ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ,
ПРЕЗИДЕНТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
Г-Н БОЙКО БОРИСОВ,
МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ
Д-Р БОЖИДАР НАНЕВ,
МИНИСТЪР НА ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО
Д-Р ВАЛЕНТИНА ПЛАТИКАНОВА,
ДИРЕКТОР НА ДИРЕКЦИЯ
„НАЦИОНАЛНА ЛЕКАРСТВЕНА ПОЛИТИКА”
КЪМ МИНИСТЕРСТВО НА ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО
ПРОФ. ДРАГАН БОБЕВ,
НАЦИОНАЛЕН КОНСУЛТАНТ
ПО ДЕТСКА ТРАНСПЛАНТОЛОГИЯ,
ДИРЕКТОР НА СПЕЦИАЛИЗИРАНА БОЛНИЦА
ЗА АКТИВНО ЛЕЧЕНИЕ НА ДЕЦА С
ОНКОХЕМАТОЛОГИЧНИ ЗАБОЛЯВАНИЯ, ГР. СОФИЯ
Г-Н ГИНЬО ГАНЕВ,
ОМБУДСМАН НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
ДО ВСИЧКИ ДИРЕКТОРИ НА ЛЕЧЕБНИ ЗАВЕДЕНИЯ
С ДЕТСКИ ОНКОЛОГИЧНИ ЦЕНТРОВЕ
ДО ВСИЧКИ БЪЛГАРИ
ДО СРЕДСТВАТА ЗА МАСОВА ИНФОРМАЦИЯ

Вашият коментар

Когато гражданите не знаят, но пък искат

В темата за лекарствата за онкоболните деца съм от шест дни. Дотук основната ми линия на действие беше да разпитвам хората, да правя предположения с надеждата някой да ги потвърди или поправи, както и някой да се замисли и да се опита да научи повече. Опитвах се да разбера следните неща: от кое лекарство се нуждаят децата, колко струва, откъде може да се намери – то или негов заместител, има ли хора, които не могат да го осигурят по една или друга причина на децата си и как може да им се помогне. Проблемът е, че не научих кой знае какво. Отговорите, които получавах варираха от „Не знам.“ и „Всичко е много объркано.“ до „Държавата е длъжна да реши проблема.“ и „Ти нямаш сърце“.

Имаме различни позиции относно пътищата за решаване на проблема, но сме на една и съща позиция относно това, че трябва да бъде решен. Изгубихме време и енергия да уточняваме кой от нас е добрият и кой лошият, дали трябва да сме рационални или емоционални. И колко от нас са наясно какво се случва в момента с всички онези, за чието оцеляване се борим? Колко от нас са наясно какви са принципите на вноса на лекарства в България, коя институция за какво отговаря и пр.? Колко от нас са наясно кои са всички възможни производители на лекарствата и на какви цени ги предлагат? За колко от нас да са наясно е от значение?

За мен е важно да съм наясно не само как се е стигнало до ситуацията в този конкретен случай, но и как работят отговорните институции, какво казват законите, какви са процедурите. Интересува ме и това какво знаят и не знаят и как работят гражданските организации, които са се появили да защитават правата на пациентите. И все пак по-важно за мен е да знам за отговорните институции, законите и процедурите, защото ако съм наясно с това, бих могла да събера съмишленици, които да свършат по-добра работа от съществуващите граждански сдружения. Ако съм наясно с тези неща, бих могла да обобщя информацията и да я споделя безплатно в Интернет – да я сложа в блог, да пратя адреса му на всички, които биха могли да се заинтересуват и да се надявам, че други биха се наели да я актуализират и допълват.

Когато група болни остане без лекарство, независимо дали ще изберем да притискаме държавата да се погрижи или да се самоорганизираме за да се погрижим, имаме нужда от информация – правна, „вътрешна“ от тези, които търгуват с лекарства, както и информация за това какво се произвежда, къде и колко струва. За това е нужно време, познанства, знания и умения да разчитаме правна и фармацевтична информация. Последните два вида знания и умения са нещо, което нямам; всъщност това са области, които не са ми и интересни. Надявам се, че ще се намерят хора, които разполагат със знания и умения или поне с по-силна мотивация да помогнат за систематизирането на информация и представянето и в достъпен вид и за глупаци като мен, така че когато им се наложи, да могат да се опрат на нея. Фейсбук групата „Държавата да възстанови безплатните лекарства за онкоболните деца“, в която не членувам, в момента наброява над 4 700 души. Може би сред тях ще се намерят такива, които да потърсят отговори на важните въпроси, част от които са включени в примерното писмо, което смятат да изпратят на редица институции и отговорни лица. Може би тогава ще ревизират писмото и ще предложат на съответните институции конкретен план за действие и ще настояват за него … вместо да питат каква е истината в писмо към институциите, за които знаем, че  понякога откровено лъжат, а понякога казват неща просто защото не са наясно.

Хубаво е когато гражданското движение е наясно и знае за какво говори и какво може да се направи.

Вашият коментар

Защо държавата да плаща за всички?

Тези дни държавата спря да осигурява лекарства за онкоболните деца, както и лечението за болните от множествена склероза. Мама Меми се ядоса и започна кампания за  натиск върху държавата да възстанови огигуряването на лекарства за онкоболните деца (можете да се включите във Фейсбук групата).

Въпреки, че искам да помогна на децата, аз още не съм се включила в групата по принципни съображения. Не съм убедена, че държавата трябва да плаща „на калпак“ за лечението на всички хронични и тежки заболявания по принцип; не смятам дори и това, че трябва да плаща здравните осигуровки на всички деца. Има хора, които могат да си позволят да плащат за лечението си (ако не за всякакви видове лечения, то поне за някои), както и такива, които могат да си позволят да плащат здравните осигуровки на децата си. Ако хората, които могат да си плащат си плащат, ще има повече пари за тези, които не могат да си плащат.

Това у нас би затруднявало още повече чиновниците, но мисля, че трябва да се намери начин ако не искаме да разхищаваме средства, а да ги влагаме там, където наистина има нужда.

Знам, че сега някои читатели ще се сетят за скъпите държавни коли и пр. Мисля, че това е друга тема. Това е темата за това, че позволяваме на държавата и общините да назначава много чиновници, но как да не позволяваме като част от нас са чиновници или имат такива в семейството и не биха искали да останат без работа, дори и ако тя е не само излишна, но и създаваща пречки. Това е и темата за това, че поверяваме толкова много неща на държавата, осъзнавайки, че тя не иска и не може да се справи с тях, но нали е по-лесно да оставим някой друг да върши работата, а ние да му гледаме сеира и да обясняваме какво бихме направили на негово място.

P.S. Докато се води борбата с държавата, някои родители се чудят откъде да намерят пари за лекарствата и как да ги внесат в България. А някои хора помагат като изпращат шишенца с лекарства.

P.P.S. Може би има начин да се установи кои деца не могат да си позволят лекарствата, колко струва лечението на месец, как могат да се изпратят пари / лекарства?

P.P.P.S. Може да се намерят фармацевти, които са готови да внасят лекарствата в България, дори и ако не печелят достатъчно от това. Нали няма и да губят?

Предаването на Валя Ахчиева за спрените лекарства на децата

Вашият коментар