Category Archives: история

Джевдет бей и неговите синове

Tags: ,

„Когато всички излязохме на свобода и напълнихме гнездото догоре с врабци, видяхме, че са останали още две яйца. Отивам аз до едното, почуквам го леко, дано ми се обади никой отвътре, но отвътре не иде никакъв звук. Почуквам по-силно и пак се ослушвам – и пак нищо. После извиках: Ти, който си вътре, човек или звяр, обади се! Ни човек, ни звяр, нищо се не обажда. Другите врабци също почнаха да чукат по стените на яйцето, но пак никой не се обади. Тогава ние разбрахме, че това яйце е запъртък. Винаги, където има много яйца, ще излезе и по някой запъртък. Добре че хората не се мътят като нас, иначе току-виж че и при тях може да се случи някой запъртък!“ (Йордан Радичков)

Днес дочетох „Джевдет бей и неговите синове“ (694 стр., 22 лв., първата написана от Орхан Памук, но последната преведена у нас). Бавничко я прочетох – всъщност книгите на Памук ги чета като че по-бавничко по принцип.

Мааалко ми е тягостно и объркано. Истанбул на Орхан Памук по някакъв начин ми е страшно познат и близък, макар че никога не съм ходила там. Доскоро ми се ходеше, а сега не съм сигурна. Усещам го задушлив като родния дом, в който никак не ми се връща, като някаква меланхолия, която съм израснала и ми е колкото близка, толкова и чужда. Аз се съотнасям към Истанбул като излюпило се по случайност пиле към гнездо, в което квачката поддържа яйцата живи, но внимава да не се излюпят. Този Истанбул така или иначе е навсякъде около мен, тук, в България, нищо че героите и случките са различни, както и декорът и езикът, на който е написана пиесата. Както и друг път съм казвала, фактите не ме интересуват. Така или иначе не ми помагат да разбера защо докато в Истанбул разни хора се опитват да се разграничат от християните и да покажат, че са по-добри от тях, а тук разни хора се опитват да се разграничат от мюсюлманите и да покажат, че се по-добри от тях, в крайна сметка едните и другите толкова много си приличат. Фактите може да са различни, но ако не ги оставим да ни заслепяват, ще видим истината – че и тук и там израстваме на една и съща почва – в една и съща култура.

Това, обаче, не е всичко. Колкото и да обичам да сравнявам културите, това не ми помага да намеря отговор на въпроса как в една среда понякога израстват толкова различни от нея хора. Вече ми е невъзможно да не виждам един подкултурен пласт, който е някак по-плътен и по-важен от културите. На свой ред те се превръщат в не чак толкова интересуващи ме факти, които закриват по-дълбоката истина. Виждам само това, че едни се излюпват, а други остават запъртъци, независимо дали родителите им истински се опитват да ги излюпят. И нямам ясна теория по въпроса.

Може би е време все пак да кажа за какво се разказва в книгата: тя започва в началото на 20 век и свършва през 1970 година; описва живота на три поколения от семейството на Джевдет бей, който в началото на книгата е подминал средата на трийсетте си години търговец, който току що се е сгодил за дъщерята на един паша. Предполагам, че на повечето от вас това не им изглежда странно, но ако прочетете книгата, ще научите, че по онова време е било доста необичайно мюсюлманин да се занимава с търговия. Всъщност книгата може да се използва като отправна точка за изучаване на новата турска история – раждането и развитието на турската република. Макар че никога не съм изучавала турска история, нещата, които съм научила в детството си за прогресивността на бащата на републиката, Ататюрк, както и за военните като гаранти на прогреса, ми изглеждат все по-съмнителни.

Странен ми е прогресът, който се налага и поддържа с насилие … или маркетинг. В този смисъл, тези дни ми е все по-трудно да открия същностна разлика между Запада и Ориента; като че разликите са единствено в методите, които спомагат да се поддържат яйцата живи, но неизлюпени. Просто сме свикнали автоматично да смятаме различно изглеждащите за запъртъци и да не се задълбочаваме да виждаме запъртъците, които изглеждат като нас. А това, което истински ме притеснява е, че ние, хората, не сме като врабчетата – сред нас има повече запъртъци отколкото излюпени. Дали това е в реда на нещата?

Последният въпрос ме подсети да се върна към конкретиката на книгата. На фона на предмети и обичаи алатурка, които се заменят с предмети и обичаи алафранга – от шапките, през тоалетните, до живота в апартаменти и разводите, че и отвъд, няколко от героите се чудят кои са, какво е истинският живот, как трябва да живеят. И докато се чудят, се променят по странен за околните начин.

Вашият коментар

Advertisements

Moят живот извън каузите

Преди няколко дни си купих цели две нови книжки за 25 лв :) Проблемът е, че ги прочетох само за 2 дни. Не внимавах много като ги избирах – по-скоро повече ме притеглиха. Оказа се, че и двете са за евреи. Първата е „Фокус„, единственият роман на Артър Милър (драматургът, известен ми досега най-вече като автор на пиесата „Смъртта на търговския пътник“ и съпруг на Мерилин Монро). За 276 страници можете да видите как неевреин се превръща в евреин, благодарение на това, че си е сложил очила. Знаех, че е имало времена, в които известните адвокатски кантори в САЩ не са вземали на работа блестящи млади юристи заради неподходящия им (еврейски) произход, но от тази книга научих, че обикновените американци (насърчавани от християнски пастори) са ненавиждали евреите дотам, че да организират погроми и да ги гонят от жилищните квартали. Главният герой, който не е евреин по произход и би искал да е приеман и харесван от нееврейското мнозинство, който прави всичко възможно за да се хареса, е третиран като евреин, защото след като си слага очила, всички провиждат в лицето му еврейски черти. Книгата е колкото за нещата, които му се случват, толкова и за вътрешната му промяна.

Предполагам, че би било доста полезно в подобна ситуация да попаднат всички онези, които мразят „чуждия“. Това ме подсеща за една книжка, която видях на рафта за детски книги в книжарницата и мисля да купя скоро: „Ромски лабиринт“ – книга-игра, в която влизаш в ролята на 18 годишен ром от София. Не съм сигурна дали е достатъчно добре адаптирана за българските условия (оригиналът е унгарски).

Другата книжка пък е от френски автор, Филип Гримбер, известен първо като психоаналитик, ученик на Лакан. „Тайна“ е автобиографичен роман за детството, семейството и тайната семейна предистория. Там личната история е по-интересна за мен, понеже знаех какво се е случвало по хитлеристко време в Европа. Авторът е бил наясно, че през 2004 съдбата на европейските евреи вече е известна и в САЩ, за разлика от времената, в които евреите са подложени на неофициална сегрегация в САЩ (виж първата книга), така че просто е маркирал общата съдба и се е фокусирал върху вътрешната семейна драма, която е общочовешка.

Гледах и The Changeling с Анжелина Джоли и Джон Малкович – по истинската история на една жена, чието дете изчезва през 1928, а след известно време полицията намира и й връща чуждо дете. Историята продължава 7-8 години, в които майката не спира да търси детето си, а полицията прави всичко възможно да я дискредитира и сплашва, за да прикрие грешката. Джон Малкович е в ролята на християнски пастор, който не се страхува да нарича нещата с истинските им имена – не само по време на проповедите си, а и по време на радиопредаванията си, като непрекъснато отваря очите на паството си за случващото се навън, с другите хора, които не идват на неделна проповед в същата църква. Филмът, обаче, ме подсети за случващото се днес у нас – за полицейщината, напъпващото гражданско общество; открих случайни прилики с реални лица и събития.

Купих си и един брой на списание BBC Knowledge и реших, че ми харесва. Почти всички статии са от действащи учени, вместо от журналисти. След това си купих предните два броя. Струва 6 лева и с всеки брой получавате и научно-популярно DVD :)

Проблемът е, че не мога да чета колкото ми се иска, понеже предпочитам да чета легнала, а така пък имам проблеми с дишането, освен ако не заспя. Ето защо повече седя по турски на стола край компютъра. От време на време пера по някоя бебешка дрешка и събирам сили за ръководното си участие в почистването на дома. Който е идвал у нас, знае за какво става въпрос, или, както е казал Поетът …

Бебето се очаква официално на 15 юни, което означава … всеки момент преди това; надявам се да не е нито днес, нито когато и да е през следващата седмица. Расте доста бързо и неудобството е, че това се отчита не само от ехографа, но и от собствения ми корем, където му става все по-тясно. Всеки ме пита дали ще раждам тук, дали раждането е планирано, дали съм се уговорила с лекар. За ужас на питащите, казвам, че ще раждам тук, в държавната болница, при който лекар се случи, когато се случи, естествено, без епидурална упойка, системи и всички останали екстри, освен ако спешно не се наложи нещо друго. Засега в общи линии устоявам на масовата истерия наоколо, а битовите условия в болницата не могат да ме уплашат – вече съм минала оттам преди 17 години и съм приготвила сърцето си :)

Хората ме питат как Стоян приемал ситуацията и им казвам, че Стоян е достатъчно голям, а освен това е спокойна и доволна от живота душа, така че не се притеснявам за странни изблици на ревност и пр.

На гълъба му расте  нова опашка; преодоля стреса от нещастния инцидент, при който беше оскубана първата и вече пее много по-хубаво от преди. Надяваме се с новите витамини, които поръчахме от този чудесен онлайн магазин да се чувства още по-добре.

Гошето продължава да настоява да пее на детето, въпреки че му обясних 100 пъти, че така отделям лоши хормони, тъй като намирам пеенето ми за фалшиво и така детето ще прави негативни асоциации с гласа му. Ето защо, бъдещи майки, не се напъвайте да слушате класическа музика ако на вас самите не ви харесва – така бебето няма да я заобича; тъкмо напротив!

Вашият коментар

Лицето на Горгоната

Лицето на Горгоната е книжка, в която Владимир Свинтила разказва за седеммесечния си престой в психиатрично отделение, където го изпращат през 1957 уж реформираните комунисти, които твърдят, че се борят срещу прогонените от тях сталинисти, които пък няколко години преди това изпращат Свинтила в концлагера в Богданов Дол.

Свинтила очертава разликите в подходите на милиционерския участък, концлагера и психиатрията и показва, че не е възможно човек да е подготвен за онова, което го очаква там. И все пак, някои хора оцеляват – след продължително безсъние, физически изтезания, глад, преумора, медикаменти, електрошокове. Според Свинтила оцеляващите са онези, които са с по-богат духовен живот и повече лични ценности. Самият Свинтила оцелява и с помощта на познанията си за работата на Юнг и Фройд.

За разлика от „Увод в логотерапията“ на Виктор Франкъл, книгата на Свинтила не е толкова ценна като изследване на оцеляването в подобни условия, но пък предлага обяснение на причините хора като него да бъдат затваряни на такива места.

Макар че стилът и патосът на Свинтила продължават да не са ми по вкуса, смятам, че и тази негова книга си струва – дори и само заради страниците, посветени на несъгласието. Струва си и заради напомнянето за онова неприятно нещо, което продължавам да усещам в БСП и до днес.

Книжката е 100 страници / 9 лв.

За други неща на Свинтила съм писала тук:

Кладенецът на мълчанието – за концлагера в Богданов Дол

От Маркс до Христа – за силата православната вяра по време на комунизъм

Ако се интересувате от опити за промиване на мозъци по време на комунизъм, вижте и тази книга.

Вашият коментар

По-добре го напишете

Tags:

Попадна ми рекламна брошура за здравни застраховки в ING. Когато потърсих информация в сайта им, се оказа, че няма; единственият достъп до повече информация е възможен чрез свързване със застрахователен агент.

Наскоро ми се обадиха по телефона от UniCredit, за да ме информират за взъможността за здравна застраховка. Хубаво е, че имах хартия и молив, та успях да си водя записки. Казаха ми, че тази застраховка се сключва по телефона и ме попитаха дали не искам да го направя още сега. Не исках. За допълнителна информаци отново ми дадоха телефон. В сайта – нищо.

Склонна съм да сключа здравна застраховка, но не бих го направила ако не разполагам с цялата интересуваща ме информация в писмен вид. Бих искала да разполагам с време и спокойствие да прегледам и обмисля всичко. Устни отговори бих приела единствено на въпросите къде да открия писмена информация. Предпочитам да подписвам договори , които мога да сваля от сайта на съответните институции или пък да получа по мейла, вместо да се налага да чета и обмислям дребния шрифт в присъствието на застрахователен агент.

Всичко написано дотук се отнася за всички видове сделки и не само. Не мисля, че съм прекалено мнителна и недоверчива. Първо, кой може да ми гарантира, че един човешки ум може безупречно да съхранява каквато и да е информация. Второ, когато информацията се предоставя устно, възприемането й зависи и от емоционални внушения, които имат повече общо с личността на информиращия, отколкото със същността на информацията. Нима никога не сте се чувствали притиснати, например, да платите или да вземете каквото и да е решение тъкмо защото ви е било неудобно да откажете в разговор на живо или по телефона?

Устният формат на информация за здравно застраховане ми напомня на емоционално изнудване. Не съм разглеждала всички останали възможности и се надявам да има и такива, които предлагат пълна писмена информация. Все още недоумявам как е възможно известни международни институции да работят по този начин.

Вашият коментар

актуално

Tags:

познай кое е това момиче

Днес седнах по-късно на компютъра, защото подхванах друга книга на Владимир Свинтила – „От Маркс до Христа“ – за пътищата, по които различни познати на Свинтила стигат до православието по време на комунизъм. Позволих си го не защото нямах много работа, а защото се сетих, че не е задължително да проверя дали светът има нужда от спешната ми намеса. За малко да се оправдая с бременността си, но би било лъжа. Не съм вглъбена в отношенията ни с бебето и нямам ищах да чета съответната литература. В момента ме интересува друго, а вниманието ми не може да огрява безкраен брой неща, за щастие. В момента ме интересува онази пролука във времето, когато у нас е имало критичен брой любознателни и привлечени от красотата хора, която се е затворила в края на 40те. От години подозирах че е така, но от вчера имам подкрепата и на Свинтила.

Чета за трудното битие на хора като Илия Бешков, Яна Язова, Атанас Далчев и си казвам,че са имали невероятен късмет да са познали щастието и красотата преди да ги връхлети мизерията; това им помага да не потънат в нея. Изглеждат ми блажени в сравнение с хората, които се информират за това какво се случва между Слави и Бойко. Истината е, че и аз се информирах. И какво от това? Навремето не изгубих нищо, когато не се бях информирала за пурата на Клинтън. Сега ми се четат книги за онази златна пролука.

Вашият коментар

Разхвърляно за Свинтила, концлагерите, социологията и приматите

Допреди няколко месеца мислех Владимир Свинтила за някой от соц. култур-трегерите – нещо като Ярослав Радев или Любомир Левчев (не че от статията в Уикипедия днес изглежда различно), така че никога нямаше да се заинтересувам от него ако в някой блог не бях видяла линк към негова лекция и да реша, че си струва да го чета. Вчера си купих „Кладенецът на мълчанието“ – спомени за концлагера в Богданов дол (близо до мините на Перник), където се е озовал през 1949 на 23 години, опити да се осмисли сталинското безсмислие. Книгата е написал четиридесет години след описаните събития.

Владимир Свинтила твърди, че никой не се е опитал да разработи социология на сталинизма, поне не и по времето, в което за него е било насъщно да я проумее, за да оцелява – ден за ден. Може би ако Иван Хаджийки не беше загинал във войната, щеше да се опита, но може би точно този опит щеше да отведе и него в лагер. На някого може да звучи предвзето идеята, че за да оцелява, човек има нужда от социология, но аз осъзнах тази необходимост преди години, когато започнах да планирам сама рекламните си кампании и да осъзнавам, че американските книги за маркетинг, реклама и пр са чудесни, но упорито неприложими в нашия град. Тогава една моя позната, на която се налагаше да прави същото в същата сфера и в същия град ми каза:“Не ми трябват книги по маркетинг. Стига ми да чета Иван Хаджийски“. Социология ми беше нужна за да проумея поведението на някои учители спрямо детето ми и мен, постоянния провал в общуването между нас и тях. Открих част от нея в „Мемоарите на един примат“, спомените на Робърт Саполски за работата му с бабуини. Но има още толкова за виждане и осмисляне.

Книгата на Свинтила се намести между книги и размишления за социализма и капитализма, за да не забравям, че нещата са по-сложни и от това, благодарение на културата. Докато четох за онези, появили се от нищото и сеещи нищо хора, си казах, че съм на прав път с това, че съм нащрек от лятото на 2005, когато осъзнах, че съществува „Атака“, а тя пък си има твърде много симпатизанти. Това ми помогна да забележа и учредяването на ГЕРБ година по-късно, както и да прогнозирам още тогава победата им на следващите избори. И какво от това? Ами нищо кой знае какво в прагматичен план, но за мен в важно да проумявам полекичка света, отколкото да не се опитвам изобщо. Това ми е по-важно и от физическото оцеляване.

Когато тази сутрин дочетох книгата и отидох да си взема душ, ме споходи мисълта, че е лесно да философстваш за нещо, когато не си го изпитал на гърба си и дори не се опитваш да научиш повече и да си се представиш в съответната ситуация. Още по-лесно е просто да повтаряш клишета, които си прочел или чул и да си мислиш, че мислиш.

Радвам се, че досега не съм била толкова силно засегната от кухите хора и се надявам да продължи да ми се разминава. Открих и някакви откъси от дневници на Свинтила от 90те.

А книгата си струва – не само като едно субективно свидетелство за онези времена, не само като опит за осмислянето им, но и като част от лична история.

Вашият коментар

Светът е плосък

Прочетох разширеното издание на „Светът е плосък“ на Томас Фрийдман ( има и още по-ново! ). Това е описание на няколко тенденции на глобализацията под влиянието на явления като падането на Берлинската стена, Интернет и пр. Книгата на Фрийдман е дебеличка (600+ страници), защото включва доста примери – разкази за хора, фирми, държави. Основната теза не е революционна, а нещо, за което съм чела в други книги и което виждам с очите си – че днес като цяло е по-лесно да достигнеш до образователни ресурси и възможности за бизнес и сътрудничество във всякакви области, но също така е по-трудно да се държиш на повърхността, защото конкуренцията ти е глобална.

Преди да сте чели книгата можете да обвините Фрийдман в крайност и едностранчивост, но е по-добре да не бързате. Той отделя достатъчно място да опише и хора, фирми и държави, които остават встрани от тези процеси, да се порови в причините и последствията. Разглежда и общества, в които една част е плоска, а друга не.

В книгата не се говори само за икономика, но и за ценности, религия и пр. Тъй като тези дни пак спорим за Исляма, ще си позволя да препиша едно пасажче: “ Мой приятел, южноазиатски мюсюлманин, ми разказа следната история. Неговото индийско мюсюлманско семейство се разделило през 1948, като половината отишли в Пакистан, а другата половина останали в Мумбай. Когато пораснал, попитал баща си защо индийската половина от неговото семейство успява повече от тази в Пакистан. Баща му му казал: „Синко, когато един мюсюлманин расте в Индия и вижда човек, който живее в голяма къща високо в планината, той казва: „Татко, един ден ще стана като този човек.“ А когато мюсюлманин расте в Пакистан и вижда човек, живеещ в голяма къща на върха на планината, той казва: „Татко, един ден ще убия този човек“. Можете да се досетите, че в тази книга се говори и за това как се създават терористи.

Докато четох си мислех обичайните неща – че тук, в България, повечето хора не могат да оценят това, което имат и да се възползват от него, а пропиляват живота си в мрънкане, че това, което ще ни досъсипе не е липсата на пари и инфраструктура, а затриването на човешкия ресурс с помощтта на недекватното образование, пораженческите нагласи и преобладаването на нискокачествени медии и че вярата, че някой  отвън ще ни спаси е безпочвена. Я по-добре вижте интервюто с Иво Христов.

Иска ми се всички мои ученици да прочетат тази книга (или подобни на нея), пък току виж някой повярвал в нещата, които непрекъснато повтарям, поне в простичката теза, че добре образованият и продължаващ да се образова човек (не този, който се тъпче с информация и дипломи, а този, който се стреми да разбира света и неговите движения) има доста по-сериозни шансове за оцеляване и и процъфтяване от невежата (дори и ако невежата има повече дипломи).

Ето две лекцийки на Фрийдман в MIT. Старата и новата. Не съм ги гледала още, но предполагам, че дават адекватна представа за книгите.

Вашият коментар в ИСТИНСКИЯ блог