Category Archives: книги

Одисей from Багдад

се появи в книжарницата точно навреме – тъкмо сега, когато се нося на бежанската вълна. Съвсем прагматично – мога да я препоръчам като учебно помагало на тези, които искат да разберат що е това да си бежанец – какво кара хората да бягат от родните си страни, какво се случва с тях в чужбина, защо повечето от тях не получават статут на бежанци, как живеят докато очакват решенията на чиновниците, как живеят след това като нелегални имигранти ако се изплъзнат от депортиране обратно в ада, от който са дошли.

Докато четях книгата, често се сещах за играта „Не се сърди човече“: щастието на бежанеца е някъде в бъдещето, а изминатият път никога не е окончателно изминат – винаги може да те върнат в началото и да мине време докато се появи възможонст да тръгнеш пак. Но това е универсалният сценарий.

А конкретната история е на иракчанин, студент по право, чието детство и юношество минават под диктатурата на Саддам Хюсейн, а младостта му започва с войната, от която се очаква да сложи край не само на диктатурата, но и на злощастията, причинени от ембаргото. Оказва се, обаче, че войната е не по-малко жестока от мира, дори и към тези, които са я чакали с големи надежди.

Книгата, обаче, не описва само външната (конкретна и универсална) събитийност, но и вътрешните движения на душите – на имигрантите, на онези, които решават съдбите имл дори и на онези, които не искат да чуват за тях.

Книгата е от Ерик-Еманюел Шмит, когото, както знаете, открих наскоро. Ако може да се вярва на корицата, през 2010 е получил Гонкур. Това, както и фактът, че и тази негова книга е издадена от Леге Артис, не би изненадало българските му почитатели ;)

англоезично резюме

Вашият коментар

Advertisements

От кого бягахме, мамо?

Книгата ме привлече заради името „Перихан“, което срещнах за първи път тези дни, докато четях „Джевдет бей и неговите синове“ на Орхан Памук. На задната корица, пък открих: „Перихан Магден е сред най-изобретателните и прями творци на нашето време. Умението, с което вае своя изказ, блестящите набези към теми, за които всеки мисли, ала малцина ги обличат в думи – всичко това печели обичта на читателите и уважението на писателското съсловие. … Четете книгите й! Няма друг като нея.“ (Орхан Памук) Освен това, напоследък много се радвам на цени под 15 лева на нови книги, а тази е 12!

Перихан Магден има и друго общо с Орхан Памук – също като него тя на висок глас настоява за повече свобода в Турция, рискувайки да бъде съдена. Би било хубаво и у нас да чуваме известни личности да правят същото.

А книгата, книгата?!?

Ами има един проблем с писането на ревю за тази книга. От една страна много искам да ви я похваля, а от друга не знам как да направя така, че хем да ви изкуша да я прочетете, хем да не разваля ефекта от четенето, но няма начин, ще трябва да опитам.

Книгата се чете ужасно бързо и е само 156 страници. Състои се от отделни глави от различни „разказвачи“. Преобладават разказите на главната героиня – едно бездомно момиче, но не бездомно в смисъл на спящо в подлезите, а такова, което никога не е имало дом, а е живяло в хотели. Пътували с майка си с много лек багаж, за да могат да напускат хотелите светкавично, оставяйки след себе си всички онези неща, които са купили, за да превърнат хотелската стая в нещо свое – от пердета и покривки до дрехи, играчки и книги. Да, имат доста пари, които им позволяват на всяко място да изграждат дома си отново. Единственото нещо, което не изоставят е тяхната „Свещена книга“ – онази, за сърненцето Бамби, което познавате от филмите на Дисни. Четат я като Библия, допитват се до нея като до И Дзин.

Защо го правят? Е, това не мога да ви кажа. Ще разберете сами – лека-полека. Единственият жокер, който ще дам е, че книгата не е от типа на „Шоколад“ или други подобни на Джоан Харис и предполагам, че ще се хареса и на мъже.

Героините са туркини, но говорят и английски, а и можеха да бъдат всякакви. Не очаквайте нещо подобно на истанбулската атмосфера от книгите на Памук. С тази малка книжка ще обиколите няколко континента.

Въпреки, че Перихан Магден критикува турските закони и е съдена неведнъж, май всеки път по онзи член, дето му казвам „за засягане на турската чест“, турското министерство на културата и туризма я е включило в програмата TEDA, която финансира преводи на турски книги на всякакви езици по целия свят. Именно благодарение на тази програма вчера прочетох … три книги :) Жалко, че не превеждат и вестници … Перихан Магден пише и колонка във вестник.

Вашият коментар

Джевдет бей и неговите синове

Tags: ,

„Когато всички излязохме на свобода и напълнихме гнездото догоре с врабци, видяхме, че са останали още две яйца. Отивам аз до едното, почуквам го леко, дано ми се обади никой отвътре, но отвътре не иде никакъв звук. Почуквам по-силно и пак се ослушвам – и пак нищо. После извиках: Ти, който си вътре, човек или звяр, обади се! Ни човек, ни звяр, нищо се не обажда. Другите врабци също почнаха да чукат по стените на яйцето, но пак никой не се обади. Тогава ние разбрахме, че това яйце е запъртък. Винаги, където има много яйца, ще излезе и по някой запъртък. Добре че хората не се мътят като нас, иначе току-виж че и при тях може да се случи някой запъртък!“ (Йордан Радичков)

Днес дочетох „Джевдет бей и неговите синове“ (694 стр., 22 лв., първата написана от Орхан Памук, но последната преведена у нас). Бавничко я прочетох – всъщност книгите на Памук ги чета като че по-бавничко по принцип.

Мааалко ми е тягостно и объркано. Истанбул на Орхан Памук по някакъв начин ми е страшно познат и близък, макар че никога не съм ходила там. Доскоро ми се ходеше, а сега не съм сигурна. Усещам го задушлив като родния дом, в който никак не ми се връща, като някаква меланхолия, която съм израснала и ми е колкото близка, толкова и чужда. Аз се съотнасям към Истанбул като излюпило се по случайност пиле към гнездо, в което квачката поддържа яйцата живи, но внимава да не се излюпят. Този Истанбул така или иначе е навсякъде около мен, тук, в България, нищо че героите и случките са различни, както и декорът и езикът, на който е написана пиесата. Както и друг път съм казвала, фактите не ме интересуват. Така или иначе не ми помагат да разбера защо докато в Истанбул разни хора се опитват да се разграничат от християните и да покажат, че са по-добри от тях, а тук разни хора се опитват да се разграничат от мюсюлманите и да покажат, че се по-добри от тях, в крайна сметка едните и другите толкова много си приличат. Фактите може да са различни, но ако не ги оставим да ни заслепяват, ще видим истината – че и тук и там израстваме на една и съща почва – в една и съща култура.

Това, обаче, не е всичко. Колкото и да обичам да сравнявам културите, това не ми помага да намеря отговор на въпроса как в една среда понякога израстват толкова различни от нея хора. Вече ми е невъзможно да не виждам един подкултурен пласт, който е някак по-плътен и по-важен от културите. На свой ред те се превръщат в не чак толкова интересуващи ме факти, които закриват по-дълбоката истина. Виждам само това, че едни се излюпват, а други остават запъртъци, независимо дали родителите им истински се опитват да ги излюпят. И нямам ясна теория по въпроса.

Може би е време все пак да кажа за какво се разказва в книгата: тя започва в началото на 20 век и свършва през 1970 година; описва живота на три поколения от семейството на Джевдет бей, който в началото на книгата е подминал средата на трийсетте си години търговец, който току що се е сгодил за дъщерята на един паша. Предполагам, че на повечето от вас това не им изглежда странно, но ако прочетете книгата, ще научите, че по онова време е било доста необичайно мюсюлманин да се занимава с търговия. Всъщност книгата може да се използва като отправна точка за изучаване на новата турска история – раждането и развитието на турската република. Макар че никога не съм изучавала турска история, нещата, които съм научила в детството си за прогресивността на бащата на републиката, Ататюрк, както и за военните като гаранти на прогреса, ми изглеждат все по-съмнителни.

Странен ми е прогресът, който се налага и поддържа с насилие … или маркетинг. В този смисъл, тези дни ми е все по-трудно да открия същностна разлика между Запада и Ориента; като че разликите са единствено в методите, които спомагат да се поддържат яйцата живи, но неизлюпени. Просто сме свикнали автоматично да смятаме различно изглеждащите за запъртъци и да не се задълбочаваме да виждаме запъртъците, които изглеждат като нас. А това, което истински ме притеснява е, че ние, хората, не сме като врабчетата – сред нас има повече запъртъци отколкото излюпени. Дали това е в реда на нещата?

Последният въпрос ме подсети да се върна към конкретиката на книгата. На фона на предмети и обичаи алатурка, които се заменят с предмети и обичаи алафранга – от шапките, през тоалетните, до живота в апартаменти и разводите, че и отвъд, няколко от героите се чудят кои са, какво е истинският живот, как трябва да живеят. И докато се чудят, се променят по странен за околните начин.

Вашият коментар

Moят живот извън каузите

Преди няколко дни си купих цели две нови книжки за 25 лв :) Проблемът е, че ги прочетох само за 2 дни. Не внимавах много като ги избирах – по-скоро повече ме притеглиха. Оказа се, че и двете са за евреи. Първата е „Фокус„, единственият роман на Артър Милър (драматургът, известен ми досега най-вече като автор на пиесата „Смъртта на търговския пътник“ и съпруг на Мерилин Монро). За 276 страници можете да видите как неевреин се превръща в евреин, благодарение на това, че си е сложил очила. Знаех, че е имало времена, в които известните адвокатски кантори в САЩ не са вземали на работа блестящи млади юристи заради неподходящия им (еврейски) произход, но от тази книга научих, че обикновените американци (насърчавани от християнски пастори) са ненавиждали евреите дотам, че да организират погроми и да ги гонят от жилищните квартали. Главният герой, който не е евреин по произход и би искал да е приеман и харесван от нееврейското мнозинство, който прави всичко възможно за да се хареса, е третиран като евреин, защото след като си слага очила, всички провиждат в лицето му еврейски черти. Книгата е колкото за нещата, които му се случват, толкова и за вътрешната му промяна.

Предполагам, че би било доста полезно в подобна ситуация да попаднат всички онези, които мразят „чуждия“. Това ме подсеща за една книжка, която видях на рафта за детски книги в книжарницата и мисля да купя скоро: „Ромски лабиринт“ – книга-игра, в която влизаш в ролята на 18 годишен ром от София. Не съм сигурна дали е достатъчно добре адаптирана за българските условия (оригиналът е унгарски).

Другата книжка пък е от френски автор, Филип Гримбер, известен първо като психоаналитик, ученик на Лакан. „Тайна“ е автобиографичен роман за детството, семейството и тайната семейна предистория. Там личната история е по-интересна за мен, понеже знаех какво се е случвало по хитлеристко време в Европа. Авторът е бил наясно, че през 2004 съдбата на европейските евреи вече е известна и в САЩ, за разлика от времената, в които евреите са подложени на неофициална сегрегация в САЩ (виж първата книга), така че просто е маркирал общата съдба и се е фокусирал върху вътрешната семейна драма, която е общочовешка.

Гледах и The Changeling с Анжелина Джоли и Джон Малкович – по истинската история на една жена, чието дете изчезва през 1928, а след известно време полицията намира и й връща чуждо дете. Историята продължава 7-8 години, в които майката не спира да търси детето си, а полицията прави всичко възможно да я дискредитира и сплашва, за да прикрие грешката. Джон Малкович е в ролята на християнски пастор, който не се страхува да нарича нещата с истинските им имена – не само по време на проповедите си, а и по време на радиопредаванията си, като непрекъснато отваря очите на паството си за случващото се навън, с другите хора, които не идват на неделна проповед в същата църква. Филмът, обаче, ме подсети за случващото се днес у нас – за полицейщината, напъпващото гражданско общество; открих случайни прилики с реални лица и събития.

Купих си и един брой на списание BBC Knowledge и реших, че ми харесва. Почти всички статии са от действащи учени, вместо от журналисти. След това си купих предните два броя. Струва 6 лева и с всеки брой получавате и научно-популярно DVD :)

Проблемът е, че не мога да чета колкото ми се иска, понеже предпочитам да чета легнала, а така пък имам проблеми с дишането, освен ако не заспя. Ето защо повече седя по турски на стола край компютъра. От време на време пера по някоя бебешка дрешка и събирам сили за ръководното си участие в почистването на дома. Който е идвал у нас, знае за какво става въпрос, или, както е казал Поетът …

Бебето се очаква официално на 15 юни, което означава … всеки момент преди това; надявам се да не е нито днес, нито когато и да е през следващата седмица. Расте доста бързо и неудобството е, че това се отчита не само от ехографа, но и от собствения ми корем, където му става все по-тясно. Всеки ме пита дали ще раждам тук, дали раждането е планирано, дали съм се уговорила с лекар. За ужас на питащите, казвам, че ще раждам тук, в държавната болница, при който лекар се случи, когато се случи, естествено, без епидурална упойка, системи и всички останали екстри, освен ако спешно не се наложи нещо друго. Засега в общи линии устоявам на масовата истерия наоколо, а битовите условия в болницата не могат да ме уплашат – вече съм минала оттам преди 17 години и съм приготвила сърцето си :)

Хората ме питат как Стоян приемал ситуацията и им казвам, че Стоян е достатъчно голям, а освен това е спокойна и доволна от живота душа, така че не се притеснявам за странни изблици на ревност и пр.

На гълъба му расте  нова опашка; преодоля стреса от нещастния инцидент, при който беше оскубана първата и вече пее много по-хубаво от преди. Надяваме се с новите витамини, които поръчахме от този чудесен онлайн магазин да се чувства още по-добре.

Гошето продължава да настоява да пее на детето, въпреки че му обясних 100 пъти, че така отделям лоши хормони, тъй като намирам пеенето ми за фалшиво и така детето ще прави негативни асоциации с гласа му. Ето защо, бъдещи майки, не се напъвайте да слушате класическа музика ако на вас самите не ви харесва – така бебето няма да я заобича; тъкмо напротив!

Вашият коментар

Математик ли е Бог?

В рамките на 270 страници Марио Ливио представя една загадка, която от столетия се опитват да разрешат философи и математици, физици и психолози – привидното за едни и очевидно за други вездесъщество и всемогъщество на математиката.

Преди години, докато четях една биографийка на Айнщайн, научих, че докато работел по своите теории, се оказало, че не му достигат знания по математика; ето защо се наложило да се обърне към един математик, който му дал нужното, за да завърши работата си. Вече не си спомням дали този математик специално развил нова част от математиката, която да свърши работа на Айнщайн или пък просто му посочил вече съществуваща такава … по-важното е, че и двата подхода съществуват отдавна и показват, че математиката е нещо, което понякога върши работа на тези, които са били сигурни, че няма да им потрябва.

Всъщност книгата не е написана с цел да покаже неподозирани употреби на математиката, но така или иначе го прави, а това може да се окаже интересно за онези, които пък чак толкова не се интересуват от отговорите на обсъжданите в книгата въпроси като „Октриваме или измисляме математиката?“, „Математиката човешко творение ли е или начинът, по който е устроен светът?“, „Ако математиката е човешко творение, дали ако съществуват извънземни цивилизации, тяхната математика ще съвпада с нашата?“ и пр.

Макар че проследява опитите да се разреши загадката в хронологичен ред, все пак тази книга далеч не е история на математиката, нито пък на логиката или астрономията, макар че на някои читатели може и да им се привиди като такава.

Книгата търси обяснение на необяснимата ефективност на математиката, но показва и още по-удивителната й неефективност :D и чудатостите на много от хората, които използват или изследват математиката, и ако сте чували за това как Архимед е посрещнал смъртта си, сигурна съм, че не сте чували как Гьодел се е държал на интервюто си за американско гражданство.

Ако се питате за какво  ми е било на мен да похарча 16 лв. и няколко часа, ще споделя, че си купих книгата, защото: 1) искам да знам мислите на Бог, дори и ако той не съществува и 2) искам да осмисля същността на математиката, за да мога да я преподавам добре поне на следващото дете.

Не узнах мислите на Бог, нито пък вникнах достатъчно в същността на математиката, но пък си прекарах добре, а освен това съм съгласна, че

“ философията трябва да бъде изучавана, но не защото ни дава конкретни отговори на поставените от нея въпроси, тъй като за подобни отговори не можем по правило да сме сигурни, че са истинни, а по-скоро заради самите тези въпроси, тъй като те разширяват разбирането ни за това, какво е възможно, обогатяват въображението ни и намаляват догматичната увереност, която пречи на ума ни да се впусне в абстрактни разсъждения, но най-вече защото, поради величието на света, който тя ни кара да съзерцаваме, умът ни също се изпълва с величие и добива способност да встъпи в единение с вселената, което е най-висшето благо.“ (Бертранд Ръсел)

Вашият коментар

Лицето на Горгоната

Лицето на Горгоната е книжка, в която Владимир Свинтила разказва за седеммесечния си престой в психиатрично отделение, където го изпращат през 1957 уж реформираните комунисти, които твърдят, че се борят срещу прогонените от тях сталинисти, които пък няколко години преди това изпращат Свинтила в концлагера в Богданов Дол.

Свинтила очертава разликите в подходите на милиционерския участък, концлагера и психиатрията и показва, че не е възможно човек да е подготвен за онова, което го очаква там. И все пак, някои хора оцеляват – след продължително безсъние, физически изтезания, глад, преумора, медикаменти, електрошокове. Според Свинтила оцеляващите са онези, които са с по-богат духовен живот и повече лични ценности. Самият Свинтила оцелява и с помощта на познанията си за работата на Юнг и Фройд.

За разлика от „Увод в логотерапията“ на Виктор Франкъл, книгата на Свинтила не е толкова ценна като изследване на оцеляването в подобни условия, но пък предлага обяснение на причините хора като него да бъдат затваряни на такива места.

Макар че стилът и патосът на Свинтила продължават да не са ми по вкуса, смятам, че и тази негова книга си струва – дори и само заради страниците, посветени на несъгласието. Струва си и заради напомнянето за онова неприятно нещо, което продължавам да усещам в БСП и до днес.

Книжката е 100 страници / 9 лв.

За други неща на Свинтила съм писала тук:

Кладенецът на мълчанието – за концлагера в Богданов Дол

От Маркс до Христа – за силата православната вяра по време на комунизъм

Ако се интересувате от опити за промиване на мозъци по време на комунизъм, вижте и тази книга.

Вашият коментар

София на простолюдието

Опит за социология на града от Милена Якимова, към 200 стр./12 лв.

Купих си книгата, защото исках да науча за живота в София след Освобождението, за зараждането на различни социални групи и техните взаимодействия. Намерих каквото търсех, но … в пестеливи количества, тъй като основната част от книгата е заета от разсъждения и уговорки за метода. Нямам нищо против да чета такива неща, защото те подпомагат и задълбочават разбирането ми за същинската част, но … това е на теория. В конкретния случай авторката като че ли е заета основно с това да обсъжда не просто защо е избрала един подход, а и защо не е избрала друг, поръсвайки обилно всички тези обяснения с имена на авторитети. Не знам, може би това е приетият академичен начин да се излагат открития и собствени мисли – черпейки увереност и легитимност от авторитети, но на мен ми дойде в повече.

Не искам да се оплаквам от стила и изобилието на неразбираеми и полуразбираеми за мен думи. Наясно съм, че за да чета текст в определена област, трябва да съм наясно с терминологията, но в същото време не мога да не се озадача от факта, че досега ми е било по-лесно да чета чуждестранни, отколкото български автори (независимо дали става въпрос за антропология, социална психология, PR, физика и пр.)

Започвам да подозирам българските академични писатели в комплексарщина, която симптоматично се проявява в прекомерно позоваване на авторитети и неизменно предпочитание към по-малко известните на широката публика думи.

А може би проблемът е в това, че такива книги са написани, за да бъдат четени само от специалисти, но се разпространяват по канали, които ги отвеждат от невежи читатели като мен, а това май е неизбежно в малка страна с малко читатели, още по-малко специализирана публика, четяща на малко известен език.

И все пак, ако бях на мястото на въпросните бг автори, щях да се поуча от Джоузеф Кембъл, Джаред Даймънд, Робърт Стърнбърг, Брайън Грийн и други автори, които успяват да превърнат специализираната литература в бестселър. От една страна така  бих допринесла за просвещаването на повече хора, а от друга, бих пожънала слава и пари.

А може би не всяка научна статия си струва да бъде раздувана до размерите на книга. Какво неприлично има в това да си остане статия? Може би отговорът на този въпрос има нещо общо с това, че от една моя приятелка, която завърши една от онези икономически магистратури, създадени единствено с комерсиална цел, поискаха дипломна работа от минимум 200 (двеста!!!) страници.

Още малко по темата:

авторитети

Платон и птицечовката

Вашият коментар