Category Archives: политика

Лицето на Горгоната

Лицето на Горгоната е книжка, в която Владимир Свинтила разказва за седеммесечния си престой в психиатрично отделение, където го изпращат през 1957 уж реформираните комунисти, които твърдят, че се борят срещу прогонените от тях сталинисти, които пък няколко години преди това изпращат Свинтила в концлагера в Богданов Дол.

Свинтила очертава разликите в подходите на милиционерския участък, концлагера и психиатрията и показва, че не е възможно човек да е подготвен за онова, което го очаква там. И все пак, някои хора оцеляват – след продължително безсъние, физически изтезания, глад, преумора, медикаменти, електрошокове. Според Свинтила оцеляващите са онези, които са с по-богат духовен живот и повече лични ценности. Самият Свинтила оцелява и с помощта на познанията си за работата на Юнг и Фройд.

За разлика от „Увод в логотерапията“ на Виктор Франкъл, книгата на Свинтила не е толкова ценна като изследване на оцеляването в подобни условия, но пък предлага обяснение на причините хора като него да бъдат затваряни на такива места.

Макар че стилът и патосът на Свинтила продължават да не са ми по вкуса, смятам, че и тази негова книга си струва – дори и само заради страниците, посветени на несъгласието. Струва си и заради напомнянето за онова неприятно нещо, което продължавам да усещам в БСП и до днес.

Книжката е 100 страници / 9 лв.

За други неща на Свинтила съм писала тук:

Кладенецът на мълчанието – за концлагера в Богданов Дол

От Маркс до Христа – за силата православната вяра по време на комунизъм

Ако се интересувате от опити за промиване на мозъци по време на комунизъм, вижте и тази книга.

Вашият коментар

Реклами

Кой плаща за грешките на институциите

На 05 май 2010г., при редовно явяваване за ежедневна подписка в ОДП на МВР-Монтана, Давид Арутюнян е настоятелно убеждаван „набързо” да подпише подготвен документ на арменски език … Давид отказал. В блога на Правната клиника за бежанци и имигранти, Валерия Иларева обяснява защо това е поредното престъпване на закона от страна на тези, които получават заплата, за да следят за спазването му. Не искам да бъда лош пророк, но се притеснявам, че щом не за първи път в полицията в Монтана си позволяват подобни незаконни действия (такова е и задържането на Аревик), биха могли да си позволят и следващи. По този повод моят коментар във Фейсбук групата беше следният: „Моделът е „Няма човек, няма проблем“. Ако не успеят по този начин, могат да се опитат по друг, включително като провокират хората да извършат нещо незаконно или нещо, което ще ги дискредитира. Ако не успеят да провокират, могат и да инсценират … “ Надявам се да не се случи такова нещо.

Надявам се не само заради Давид, а заради това, че една полицейска или прокурорска грешка, у нас може да бъде прикрита със съдебна грешка. Да, истината един ден излиза наяве за тези, които потърсят справедливост пред международни инстанции, да речем в Страсбург, но пък държавата (т.е. ние, данъкоплатците, а не служителите на държавата, които са допуснали грешка или своеволие) плаща. Както разбрах току що от интервю с Михаил Екимджиев (адвокат от Пловдив, известен с впечатляващ брой спечелени съдебни дела срещу държавата), досега осъдителните решения срещу България на съда в Страсбург са няколкостотин, а изплатените обезщетения няколко милиона евро. Според статистика на Екимджиев, ние делим първенството с Русия и Румъния (не в абсолютен брой, слава Богу, понеже сме малка страна, но след изчисляване на съотношението брой осъдителни решения, съотнесени към броя на населението). Защо се случва това? Според Екимджиев, заради лоши закони и некадърно прилагане на закони.

Научих всички тези неща от предаването на Маргарита Михнева, която се опитва да научи повече за случая Максим Савов, който е задържан под стража вече около 3 месеца за въоръжен грабеж – без никакви доказателства до този момент. Предполагам, че вече знаете за случая, за Фейсбук групата в негова подкрепа. Бях споменавала този случай, за да покажа, че у нас институциите нарушават закони и погазват човешките права не само на чужденци. За сравнение ще спомена, че мъжът, който разпори корема на моя позната наскоро и беше заловен от полицията, сега се разхожда на свобода след изтичане на 24 часа от задържането му, а жертвата му се крие и не знае как да продължи живота си; макар че е опасен, към него не беше приложена тежката мярка „задържане под стража“, която е приложена към Максим – въпреки че не отрича, че е наранил жената, че по ножа вероятно отдавна са открити отпечатъците му.

Ще завърша днешното обобщение по случая Аревик с интервю със Светла Енчева пред изданието „Аргументи“, в което се очертават драстичните и дребните пропуски и нарушения в административния подход към случая.

Вашият коментар

България е специална

Ако няколко години работиш легално в САЩ, Великобритания и други страни, не извършваш престъпления, можеш да получиш статут на постоянно пребиваващ, а впоследствие дори и гражданство. Такъв режим, обаче,  не е регламентиран ясно и недвусмислено в българското законодателство. Ето защо се случва след десетилетия живот и легална работа в България да се окажеш … нелегален чужденец, който следва да бъде депортиран, а поради тези съображения да се озовеш в Бусманци за неопределен срок. Можеш да чуеш обяснението за това в интервюто с Адвокат Иларева по BBT от 3 май. В това предаване са включени и интервюта със Светла Енчева, Аревик и Давид. Можеш да придобиеш представа за условията в Бусманци, както и за това, от което е лишен Давид – неща, които ние приемаме за даденост, понеже никой не ни е отказвал да ни издаде лична карта.

Предният линк води и до последната публикация в блога на Светла Енчева, която обяснява голяма част от проблемите ни с факта, че живеем в полицейска държава и ни напомня за някои последствия, които този факт би могъл да има за всички нас – българите, които нямаме проблем с легалното пребиваване в България. В него Светла публикува и линкове към историите на други хора, надявайки се да ти внуши, че историята на Давик и Аревик не е любовна история, а история на човешките права.

Светла беше поканена да напише и статия за webcafe, в която обобщава фактите покрай историята с Давид и Аревик, но по-важна е втората й част, която предлага коментар по случая.

Ние сме радостни и учудени, че историята на Аревик беше широко отразена от всякакви медии, защото една трогателна частна история би могла да привлече вниманието на хората и към общия проблем – положението на чужденците в България. Този медиен шум, обаче, започна да дразни някои хора – по различни причини. Предлагам ви статията на Балтазар Иванович, чиято гледна точка не споделям, но пък намирам за изключително ценен коментара на Зелен Бетон, който се дразни от основата на обществения интерес, а именно „кухненската милозливост“ към хубавото арменско момиче; струва си да помислим над въпроса „Добре, ами ако беше грозна 40-годишна кривозъба циганка от Бангладеш, забременяла защото се изчукала еднократно с някой арабин, продаващ китайски боклуци в Илиянци? “ – нещо, за което всъщност говорихме във Фейсбук групата в началото на кампанията.

Даниела Горчева припомня за нагласите на българите преди десетилетия – когато спасяват своите евреи, за манталитета на българите преди повече от век, когато новоприетата им конституция гласи „Всякой роб, от какъвто пол, вяра, народност да бъде, свободен става, щом стъпи на българска територия.“ и ги сравнява с разрастването на ксенофобските нагласи днес, в 21 век, когато „в уж демократична България важи обратното: всеки, стъпил  на българска територия, може да се окаже зад решетките.“ … освен ако не е  издирван от Интерпол международен престъпник. „Тогава можете необезпокоявано да си влизате и излизате в България с камара фалшиви паспорти, да живеете и да се придвижвате свободно в „страната на розите” „

Някои от активистите се притесняват, че някои статии и коментари биха могли да попречат на кампанията, като отклоняват хората от същината на проблема и дезинформират с микс от полуистини и агресивност. Интересен е фактът, че най-гласовитите противници на каузата са … анонимни. Темата е важна по принцип, но нека сега не отклонявам вниманието ви от случващото се с Аревик.

Припомням, че миналият четвъртък арменският посланик подаде нота до отдел „Миграция“ в Монтана, които на свой ред обещаха, че в петък ще излязат с решение. Те, обаче, внесоха …запитване по случая в съда и решение се очакваше в понеделник, 3 май. До този момент, обаче, решение няма и не знаем кога да го очакваме.

Междувременно, от сайта на Министерски съвет става ясно, че на 14 април 2010 „Правителството одобри промени в Устройствения правилник на Държавната агенция за бежанците. […] Очакваните резултати са укрепване на административния капацитет, повишаване ефективността и качеството на управлението на работата на ДАБ, както и създаване на оптимални условия за изпълнение на дейностите по предоставяне на особена защита на чужденци в България.“ И ние очакваме резултати.

Вашият коментар


Една добра причина да бъдем граждани

Нямам представа кой от властимащите лъже, кой е просто заблуден и кой казва истината за изчезналите лекарства за левкемия, но все повече се убеждавам, че у нас има нещо гнило не просто в начина, по който се спазват правилата, но и в самите правила и начина, по който се създават. Знам, че с този текст откривам топлата вода, но и предполагам, че има хора, които, подобно на мен, досега не са се замисляли за тези неща, така че се надявам да им дам повод за размисъл. Темата е обща и принципна, но започвам от частния случай.

Гражданите питат кога ще има лекарства, какво са направили управляващите, за да осигурят поне вноса им в страната, защо няма такъв, как се е стигнало до настоящата ситуация, в която се налага животоспасяващи лекарства, които са се употребявали съвсем легално в България, сега да се внасят нелегално от чужбина, понеже тук ту ги има, ту ги няма, и не е ясно има ли ги, няма ли ги, кога и откъде може да се появят в някой склад. Властимащите отговарят по различни начини на едни и същи въпроси, но не това е въпросът. Въпросът е, че лека-полека се обединяват около идеята, че в момента държавата не може да разреши проблема, че зависи от благоволението на фармацевтични производители и търговци, че прави всичко възможно, но нещата не могат да се решат светкавично.

Тъй като ми липсват юридически познания, не мога да преценя дали държавата лъже, а след няколко опита да се ориентирам в правилата, останах с неприятното чувство, че благодарение на тези правила, май е възможно държавата да се озове в такова положение. Това може да послужи за оправдание на бездействието настоящи чиновници и управляващи, които са поставени в ситуацията благодарение на предишни чиновници, управляващи и законодатели. Още по-притеснителното е, че в такива случаи, за да се разреши спешно важен проблем, на държавата може да й се наложи да наруши собствените си правила, особено ако е невъзможно светкавично да ги промени.

Хубаво е, че все пак се намират хора, на които им стиска да нарушават правилата и по този начин да решават важни проблеми – като онези, които внасят контрабадно лекарствата в България, за да спасяват животи, като онези, които събират пари, за да платят лекарствата на тези, които не могат да си ги платят сами. Всъщност май на повечето от живеещите в тази страна им се налага да нарушават правила за да оцеляват, колкото и да не им харесва идеята да го правят.

Ето защо е важно да се създават смислени правила, които да не саботират нито работата на държавата, нито благополучието на гражданите, а когато светът се променя,  да са достъпни механизми за своевременна промяна на вече остарелите и пречещи правила. За тази цел е важно да избираме законодатели (депутати), които разполагат и с добри намерения, и с мозъчен ресурс, и със знания. Важно е и да дадем достъп на колкото се може повече умни и добри хора да участват в създаването и променянето на правилата. Ето защо би било хубаво по един и същи законопроекти и всякакви наредбопроекти да работят повече хора – не само тези, които са избрани за официални законодатели, но и всякакви други групи и индивиди – граждански сдружения, непредставени парламентарно партии, еднолични мислители и пр. Би било хубаво техни представители да вземат участие в пленарни заседания – какво като нямат право на глас? И най-вече, би било хубаво не само управляващите да имат правото да внасят законопроекти.

Ако искаме по-добри правила, не можем да си позволим да оставим създаването и променянето им единствено в ръцете на управляващите. Нужно е да учим, да мислим, да обсъждаме, да спорим, да разпространяваме знания, да плащаме на експерти, да даваме безплатно собствената си експертиза. Това би било възможно ако не казваме „Нали затова им плащаме на онези горе? Откъде накъде трябва да им вършим работата?!?“ Демокрацията е скъпо и отборно занимание.

Вашият коментар

За голямата и малката държава

Голямата държава взема от гражданите големи данъци. У нея се концентира голяма икономическа мощ. Логично е при това положение тя да поеме повече отговорности и да предлага повече публични услуги. На практика, обаче, голямата държава може да не осигури нито повече, нито по-качествени публични услуги, защото може да разхищава или пък да е прекомерно пестелива. Възможно е също така да разхищава за едно и в същото време да скъперничи за друго.

Голямата държава теоретично е присъща за страни със засилена социална политика или откровено социалистически страни. Там гражданите дават много пари на държавата, но и очакват много от нея.

Малката държава взема от гражданите малки данъци. Тя разполага с относително по-малък дял от икономическата мощ (което не значи непременно с по-малко пари в реално изражение, защото по-малките данъци от по-богати граждани понякога събират повече пари в хазната отколкото по-големи данъци от по-бедни граждани). Логично е при това положение тя да поеме по-малко отговорности, да предлага по-малък брой публични услуги. От гражданите се очаква да поемат повече отговорности за себе си, да правят повече избори.

Малката държава теоретично е присъща за страни с дясна политика, в които гражданите дават по-малка част от парите си на държавата, но и очакват по-малко от нея.

Каква държава е в момента България? Напоследък тя започна да иска повече от гражданите –  например, всички да плащат здравни осигуровки, които скоро ще се повишат; опита се да накара някои собственици на фирми да се осигуряват многократно и пр. В същото време, обаче, тя смята да намали отпуска по майчинство, както и лекарствата, които се покриват от публични фондове.

Изглежда, че когато нашата държава взема пари от гражданите, тя се държи като лява, а когато предоставя услуги, като дясна.

Аз може да предпочитам повече свобода за себе си, което означава да давам по-малко пари на държавата и да поемам повече отговорности и да правя повече избори за себе си, но всъщност не бих имала кой знае колко против да давам и повече пари на държавата и да си спестя време и усилия, като я оставя да поеме повече отговорности … стига да го прави по смислен и ефективен начин.

Не че вярвам, че на практика това е твърде вероятно, но не искам и да бъда съвсем черногледа и да не дам никакъв вот на доверие на новото правителство, въпреки че то не е моят избор.

Ето защо искам да питам вас, читателите, в какво се превръща България – в голяма или малка държава? Лява или дясна е политиката й? Или съчетава добри и лоши страни на лявото и дясното? Дали е възможно да се съчетаят предимно лоши или предимно добри страни на лявото и дясното? Смятате ли, че се управлява смислено и ефективно и очаквате ли добри резултати от провежданата политика?

Вашият коментар

Държавата, държавните служители и техните осигуровки

Част от държавните служители може да са излишни, безполезни, мързеливи, некомпетентни и каквото ви дойде на ум. Може би не заслужават нито заплатите си, нито по-дългите си отпуски и каквито и да е други екстри. Може да ви изглежда справедливо и те като всички простосмъртни да плащат осигуровки. Какво, обаче, означава хей така изведнъж държавните служители да започнат да плащат „сами“ осигуровките си?

Означава, че държавата ще продължи да плаща същите като размер осигуровки и че същата сума ще продъжи да постъпва в осигурителните сметки. Това е така, защото доходите на държавните служители идват единствено под формата на заплащане от техния единствен работодател – държавата.

Означава и това, че държавните служители ще получават по-малки „чисти“ заплати, тъй като парите ще се отчисляват от сумата, която са получавали досега, вместо да се дава допълнително от държавата. Означава също й че държавата ще спестява пари, намалявайки заплатите на държавните служители.

Това, обаче, ми изглежда като нарушение на договор – едностранно, от страна на работодателя, като по този начин се ощетява служителят. Държавните служители са кандидатствали за позициите си при едни условия, които са им изглеждали достатъчно привлекателни, за да се откажат, например, от извършването на какъвто и да е друг труд срещу заплащане – за да избегнат конфликт на интереси и да служат единствено на държавата.

Може би има по-голям смисъл да се закрият излишни структури и да се съкратят излишни служители, отколкото да се намалява заплащането на тези, които наистина са необходими. Намаляването на заплатите на държавните служители създава предпоставки за понижаване на мотивацията им и повишаване на корумпираността им. Кой печели от всичко това? Мързеливите, некадърните и недобронамерените, за които тази работа е единствената или поне най-високо платената от тези, които биха могли да си намерят. На работливите, кадърните и добронамерените може да им писне и да си тръгнат. Печелят ли от това данъкоплатците?

За написването на този пост ме вдъхнови държавната служителка Пипи, която не само ще работи при нови условия, но и ще роди дете при нови условия.

Вашият коментар

Промиване на мозъци

В края на 40те и началото на 50те комунистическата власт в Китай провежда кампания в национален мащаб, която цели да създаде нови хора, които да градят новото комунистическо бъдеще (на английски я наричат thought reform). Основни обекти на реформата са интелектуалците (понятие включващо всички, които имат средно и по-високо образование) и тийнейджърите. Интелектуалците са нужни на страната, но тъй като повечето от тях произхождат от сравнително заможни семейства или пък благодарение на образованието са успяли да се издигнат до по-високи социално-икономически позиции, се смята, че са се отдалечили от „народа“ (разбирай бедните и необразованите) и за да му служат истински и безкористно, трябва да се приемат „правилния“ комунистически светоглед и да изкоренят „вредните“ си нагласи. За младежите пък се смята, че все още не са ориентирани. Организират се курсове в гимназиите и университетите, а също и специални „революционни университети“. Разбира се, част от хората се превъзпитават и в затвора, а ако се окаже че не подлежат на превъзпитание, се елиминират. Към курсовете се прибавят и кампании на омразата към японските окупатори, американските империалисти и пр.

На превъзпитание в затворите подлежат и чужденци – бизнесмени, лекари, християнски мисионери, някои от които са прекарали голяма част от живота си в Китай.

Робърт. Дж. Лифтън е американски психолог, който провежда изследване на това явление като интервюира през 1954-55 в Хонконг десетки негови обекти – китайци, европейци и американци – всички от тях хора, които са напуснали завинаги Китай – като бежанци или експулсирани.

Различните части от книгата са посветени на индивидуалните истории на интервюираните, на очертаването на модела на реформата, на някои аспекти от китайската култура, както и на въпроси доколко религията, образованието и политиката по принцип представляват промиване на мозъка. Особено интересни са опитите на автора да обясни различните реакции на изследваните във връзка с индивидуалния им характер и минало, групирането им в няколко общи категории, проследяването на развитието на изследваните години след реформата.

За разлика от други опити за промиване на мозъци, тази реформа не разчита на електрошокове, химия и хипноза, а на дейности, които се базират основно върху използването на езика – четене, писане, разговори (ако не броим физическото насилие в затворите, което липсва в останалите „реформиращи“ институции). Китайците за заимствали това от руските комунисти, но с течение на времето са въвели доста свои подходи. Докато четох тази книга, си спомних за Владимир Свинтила – в неговите книги се разказва за подобни практики у нас. Мисля, че филмът „Иван и Александра“ би могъл да даде известна представа за 50те в България и нашенските „меки“ методи за промиване на мозъци. Можете да го гледате тук – част 1 и част 2.

Мислих доста за това как аз самата бих се справила в подобни ситуации, отново се зарадвах, че завърших гимназия през 1989 и не ми се наложи да си вадя хляба и да отглеждам деца през социализма и си пожелах никога вече да не ми се случва да живея в тоталитаризъм, па ако ще и да съм се превърнала в същински Буда.

Книгата е издадена тази година, 400+ страници, цена 27.00 лв. Ето я и на английски.

Вашият коментар