Category Archives: празни мисли

И костенурката е хора

Преди няколко дни писах, че лактивизмът може да направи нещастни майки, които искат да кърмят. Някои читатели като че решиха, че с този текст обиждам Бу и Василена, които отделят значителна част от времето си за да просвещават по въпроса за кърменето.  Някой ме поправи, че лактивистите не казват еди-какво си, така че текстът ми не се опира на действителността.

След това писах за това, че напоследък все повече хора влагат единствено негативен смисъл в думичките „комерсиален” и „бренд”, а не е задължително тези две неща да са въплътеното зло. В резултат на това някои читатели се впуснаха да ми обясняват колко е невалидна позицията ми и да ми цитират дефиниции и примери.

Приемам въпросните позиции за валидни , тъй като се опират на реален житейски опит на коментиращите, както и да реалните техни вярвания … точно както моите позиции се опират на моя опит и вярвания. Е, как е възможно и моите и техните позиции да са валидни ако са различни? Ето така: понякога една позиция включва в себе си другата, като частен случай или мини-тенденция. Друг път, пък, и двете позиции отразяват мини-тенденции, и т.н.

Ако си даваме сметка за тези неща, ще приемаме всяка позиция и опит за валидни. Така ще научаваме повече за другите хора и за света като цяло, ще разширяваме перспективата си и дори може да започнем да забелязваме съществуването на другите.

Всичко това ме подсети за една симпатична малка книжчица, която си купих преди време, но още не съм прочела докрай, за да си позволя да пиша ревю. Тя е издание на КАПИТАЛ и се казва „Пътеводител 2020”, с автор Мила Минева. Тя описва различни български микротрендове – Интернет пристрастените, неженените с деца, ведрите старчета, щастливите продавачки и т.н. – все явления, които някои от нас могат на бърза ръка да отрекат, в зависимост от собствения си опит с компютърно неграмотните, киселите старчета и продавачки и т.н.

Тази книжка, пък, от своя страна, е вдъхновена от книгата Microtrends на Майкъл Пен, която би било хубаво да прочета и аз.

Вашият коментар

Джевдет бей и неговите синове

Tags: ,

„Когато всички излязохме на свобода и напълнихме гнездото догоре с врабци, видяхме, че са останали още две яйца. Отивам аз до едното, почуквам го леко, дано ми се обади никой отвътре, но отвътре не иде никакъв звук. Почуквам по-силно и пак се ослушвам – и пак нищо. После извиках: Ти, който си вътре, човек или звяр, обади се! Ни човек, ни звяр, нищо се не обажда. Другите врабци също почнаха да чукат по стените на яйцето, но пак никой не се обади. Тогава ние разбрахме, че това яйце е запъртък. Винаги, където има много яйца, ще излезе и по някой запъртък. Добре че хората не се мътят като нас, иначе току-виж че и при тях може да се случи някой запъртък!“ (Йордан Радичков)

Днес дочетох „Джевдет бей и неговите синове“ (694 стр., 22 лв., първата написана от Орхан Памук, но последната преведена у нас). Бавничко я прочетох – всъщност книгите на Памук ги чета като че по-бавничко по принцип.

Мааалко ми е тягостно и объркано. Истанбул на Орхан Памук по някакъв начин ми е страшно познат и близък, макар че никога не съм ходила там. Доскоро ми се ходеше, а сега не съм сигурна. Усещам го задушлив като родния дом, в който никак не ми се връща, като някаква меланхолия, която съм израснала и ми е колкото близка, толкова и чужда. Аз се съотнасям към Истанбул като излюпило се по случайност пиле към гнездо, в което квачката поддържа яйцата живи, но внимава да не се излюпят. Този Истанбул така или иначе е навсякъде около мен, тук, в България, нищо че героите и случките са различни, както и декорът и езикът, на който е написана пиесата. Както и друг път съм казвала, фактите не ме интересуват. Така или иначе не ми помагат да разбера защо докато в Истанбул разни хора се опитват да се разграничат от християните и да покажат, че са по-добри от тях, а тук разни хора се опитват да се разграничат от мюсюлманите и да покажат, че се по-добри от тях, в крайна сметка едните и другите толкова много си приличат. Фактите може да са различни, но ако не ги оставим да ни заслепяват, ще видим истината – че и тук и там израстваме на една и съща почва – в една и съща култура.

Това, обаче, не е всичко. Колкото и да обичам да сравнявам културите, това не ми помага да намеря отговор на въпроса как в една среда понякога израстват толкова различни от нея хора. Вече ми е невъзможно да не виждам един подкултурен пласт, който е някак по-плътен и по-важен от културите. На свой ред те се превръщат в не чак толкова интересуващи ме факти, които закриват по-дълбоката истина. Виждам само това, че едни се излюпват, а други остават запъртъци, независимо дали родителите им истински се опитват да ги излюпят. И нямам ясна теория по въпроса.

Може би е време все пак да кажа за какво се разказва в книгата: тя започва в началото на 20 век и свършва през 1970 година; описва живота на три поколения от семейството на Джевдет бей, който в началото на книгата е подминал средата на трийсетте си години търговец, който току що се е сгодил за дъщерята на един паша. Предполагам, че на повечето от вас това не им изглежда странно, но ако прочетете книгата, ще научите, че по онова време е било доста необичайно мюсюлманин да се занимава с търговия. Всъщност книгата може да се използва като отправна точка за изучаване на новата турска история – раждането и развитието на турската република. Макар че никога не съм изучавала турска история, нещата, които съм научила в детството си за прогресивността на бащата на републиката, Ататюрк, както и за военните като гаранти на прогреса, ми изглеждат все по-съмнителни.

Странен ми е прогресът, който се налага и поддържа с насилие … или маркетинг. В този смисъл, тези дни ми е все по-трудно да открия същностна разлика между Запада и Ориента; като че разликите са единствено в методите, които спомагат да се поддържат яйцата живи, но неизлюпени. Просто сме свикнали автоматично да смятаме различно изглеждащите за запъртъци и да не се задълбочаваме да виждаме запъртъците, които изглеждат като нас. А това, което истински ме притеснява е, че ние, хората, не сме като врабчетата – сред нас има повече запъртъци отколкото излюпени. Дали това е в реда на нещата?

Последният въпрос ме подсети да се върна към конкретиката на книгата. На фона на предмети и обичаи алатурка, които се заменят с предмети и обичаи алафранга – от шапките, през тоалетните, до живота в апартаменти и разводите, че и отвъд, няколко от героите се чудят кои са, какво е истинският живот, как трябва да живеят. И докато се чудят, се променят по странен за околните начин.

Вашият коментар

Лицето на Горгоната

Лицето на Горгоната е книжка, в която Владимир Свинтила разказва за седеммесечния си престой в психиатрично отделение, където го изпращат през 1957 уж реформираните комунисти, които твърдят, че се борят срещу прогонените от тях сталинисти, които пък няколко години преди това изпращат Свинтила в концлагера в Богданов Дол.

Свинтила очертава разликите в подходите на милиционерския участък, концлагера и психиатрията и показва, че не е възможно човек да е подготвен за онова, което го очаква там. И все пак, някои хора оцеляват – след продължително безсъние, физически изтезания, глад, преумора, медикаменти, електрошокове. Според Свинтила оцеляващите са онези, които са с по-богат духовен живот и повече лични ценности. Самият Свинтила оцелява и с помощта на познанията си за работата на Юнг и Фройд.

За разлика от „Увод в логотерапията“ на Виктор Франкъл, книгата на Свинтила не е толкова ценна като изследване на оцеляването в подобни условия, но пък предлага обяснение на причините хора като него да бъдат затваряни на такива места.

Макар че стилът и патосът на Свинтила продължават да не са ми по вкуса, смятам, че и тази негова книга си струва – дори и само заради страниците, посветени на несъгласието. Струва си и заради напомнянето за онова неприятно нещо, което продължавам да усещам в БСП и до днес.

Книжката е 100 страници / 9 лв.

За други неща на Свинтила съм писала тук:

Кладенецът на мълчанието – за концлагера в Богданов Дол

От Маркс до Христа – за силата православната вяра по време на комунизъм

Ако се интересувате от опити за промиване на мозъци по време на комунизъм, вижте и тази книга.

Вашият коментар

Законът ли е върховното указание, според което живееш?

Законът е нещо, което може да противоречи на етичните ми принципи или пък да е нещо, което съм в невъзможност да спазя. Имало е, например, времена, в които някъде било незаконно да се опиташ да укриеш евреи, които иначе щели да свършат в газовата камера. Предполагам, че щях да съм от онези, които нарушават закона. Имало е времена, в които някъде изисквали от хората да плащат данък под формата на яйца, при положение, че същите тези хора отглеждали само зеленчуци, а парите, които изкарвали били недостатъчни да се закупят количествата изисквани като данък яйца – това пък е пример за невъзможност да спазиш закона.

Освен това законът е нещо, което не е неизменно. Сещам се за една история от ученическите ми години – 80те, когато трябваше да ходим на училище с униформи. В нашето училище имаше изискване ако си с панталони, да носиш и сако. Тъй като през зимата повечето от нас носеха якета, а не палта, саката не само че стърчаха грозно под якетата, но и ни караха да се чувстваме като пакети. Често имах проблеми с една от заместник-директорките, докато стигнем до консенсуса да си нося сакото в чантата и да го показвам като пропуск на входа на училището. Един ден това изискване просто се промени и заместник-директорката още на следващата сутрин спря да проверява дали носим сака. А дотогава за нея носенето на сака беше най-важното нещо на света.

Законите се раждат, развиват и умират – заради желанието на някои хора да уредят взаимоотношенията си в съответствие с променената ситуация или променените възгледи на новото поколение, а понякога заради желанието на някои хора да се облагодетелстват за сметка на други. Ако законите бяха неизменни, нямаше да участваме в парламентарни избори, в които да избираме нови законотворци.

Това че някой някъде е решил, че нещо трябва да се прави по определен начин, не означава, че аз трябва да харесвам начина. Ето защо може да ми е интересно да науча как даден проблем е разрешен, да речем във Франция, но това не означава, че бих искала същият проблем да бъде разрешен по същия начин в България. Ето защо понякога настоявам съществуващи правила да бъдат променени или пък новосъздаващите се да не бъдат буквално прекопирани от вече създадени в друга страна. Какво от това, че „Те, хората, са го измислили“?

Вашият коментар

Дресировката

Слушам подсвиркването на съседа, който „говори“ с гълъбите си и се чудя дали и ние ще се научим да общуваме с нашия гълъб. Преди години за известно време съжителствах с каракачанки. Не се опитах да ги дресирам – така както и не съм правила съзнателни усилия да възпитавам Стоян – някак не ми идва отвътре – подобно на покойния ми приятел Вельо Чешита, който продаваше малки немски овчарки и на въпроса на купувачите „Какво може да прави това куче?“ отговаряше: “ Каквот’ си го научите. Аз бъхтани деца и бъхтани кучета не обичам.“

Често съм чувала да казват, че кучетата от еди коя си порода били умни, а от еди коя си – тъпи. Не знам как измерват кучешката интелигентност, но ми се струва, че я приравняват с готовността за подчинение. В този ред на мисли, би трябвало  животните, които предпочитат да останат верни на природата си и да следват свой дневен ред, да отстояват независимостта си, да са най-тъпите.

Дали хората не възприемат същия подход и спрямо децата? През първите осем години от училищното образование, Стоян беше възприеман от солидна част от учителите си като дете с психически отклонения – най-вече заради това, че опитите на същите учители да му покажат, че Силата е на тяхна страна не предизвикваха една от двете считани за обичайни реакции – а) страх; б) гняв, а странната позиция, която може да бъде формулирана така: „Разбрах Вашата гледна точка. Моята е различна. Разбирам и приемам последствията.“

Понякога учителите му са ми съчувствали открито за това колко ми е трудно да се справям с това дете. А аз съм се чудела какво му е трудното да разговаряш с човек, който настоява да разбира. Да, може да е по-икономично откъм време и усилия да се подчинява незабавно. Да, може би е нормално за един тийнейджър автоматично да се бунтува без кауза, след което да бъде подкупен или наказан.

Всички тези „нормални“ начини, обаче, изхождат от чужд за същността ми модел – на опозицията „господар-подчинен“, „дресьор-дресиран“. Ето защо малкото текстове за възпитание на децата, които съм се опитвала да чета не са ме вдъхновявали.

Спомням си разговора между две лелки във влака. Едната разказваше как двегодишното дете на нейни близки преди да си легне сгъвало и подреждало на столче дрешките си. Другата я попита „Ами как са го научили? Отговорът беше: „Ами с бой, как?!?“.

Признавам, че досега никога  не съм постигала и половината от такива висоти на дресьорското изкуство – нито с кучетата, нито със собственото си дете.Може би не се чувствам фрустрирана точно защото не съм правила сериозни опити. Май не съм ги правила, защото никога не съм имала желанието да наложа волята си, да утвърдя егото си … не и чрез децата и кучетата. Струва ми се, че когато става въпрос за възпитание и образование, не става въпрос за фокусиране върху моята личност. Разбира се, ако кучето или детето се опита да нарани или разруши, бих се опитала да го спра. С твърдостта ми в такива случаи са се сблъсквали и възрастни :D

Вашият коментар

Престъпление и Престъпление

Тези дни имам два повода да мисля за Закона. От една страна, случаят Аревик, а от друга страна, нападението над моя позната.

Относно историята на Аревик: някои хора смятат, че върху това момиче следва да се стовари цялата суровост на закона, защото законите трябва да се спазват, иначе ще настане хаос.

Хайде да помислим какво е нужно да направи човек за да спази някои закони – да речем имиграционни или свързани с бизнеса. Трябва да е грамотен и да знае отлично български, за да открие и прочете съответните закони и наредби. Трябва някак да разбере кои са всички необходими закони и наредби, които се отнасят до него. Трябва да знае към кои служители да отправи въпросите си, както и да има късмет въпросните служители да са компетентни, добросъвестни, информирани за последните изменения и единодушни по всички брънки от веригата, за да не става така, че от гише # 1 да го пращат на гише # 2, а на гише # 2 да го навикат и да го питат какво пък търси при тях. Трябва много да внимава да не закъснее, защото сроковете понякога са много кратки, да речем тридневни. Тъй като някои бюрократични процедури у нас не са ясно регламентирани и актуална и изчерпателна информация за тях не е достъпна за всички по всяко време – да речем на сайтове на институции – поне на български ( а аз смятам, че е нужно и поне на английски, но това е просто мечта), ако човек иска да бъде изряден пред закона, най-доброто решение е да наеме добър адвокат (или съответно счетоводител и пр.) От собствен опит знам, че добри адвокати ( и други специалисти) не се намират лесно, а в някои населени места (включително сравнително големи градове) просто липсват адвокати, които да се занимават с определени области от правото. В такива случаи се налага да се търсят в други градове, а как да разбереш кои са добрите адвокати в далечен град, в който не познаваш никого? А и това струва скъпо, а ако нямаш достатъчно пари? И каква е гаранцията, че ако разполагаш с най-добрия адвокат и направиш всичко и навреме? Накрая отново зависиш от начина, по който казусът ти ще бъде тълкуван от хора, които може да не са непременно компетентни и добросъвестни.

Колко от вас са съвсем нясно как да процедират, да речем с НАП, митниците, здравната каса и пр.? Нима адвокати и счетоводители, които смятате за добри не са били прецаквани именно заради неяснотата и бюрокрацията? Да, понякога човек неистово се опитва да спази правилата, но не успява. С което не застрашава или наранява когото и да било освен себе си и евентуално близките си, на които всъщност се е опитвал да помогне.

Относно историята на нападнатата жена: налице е фактът, че е прободена в корема, че на косъм е избегнала смъртта, че лежа в болница, а сега няма възможност да работи, защото й предстои продължително възстановяване. Какво предвижда Законът? Дознанието събира и обобщава информация. В случая – запознава се с две версии по случая – на жена, която твърди, че е нападната от вмъкнал се тайно и без позволение в дома й мъж (две пъти по-тежък от нея), и версията на мъжа, който твърди, че е повикан в този дом от жената, заключен и нападнат от нея, и след самоотбрана е успял да избяга и да спаси живота си. Свидетели няма. Няма доказателства, че години наред въпросната жена е била насилвана от същия мъж, а в становището на дознанието няма как да се отбележи, че в момента тя се страхува за живота си и прекарва дните си като затворник, а мъжът заплашва роднините й. Становището ще бъде предадено на прокурор, който ще реши дали има достатъчно данни за извършено престъпление. За любителите на прецедентите и практиката ще спомена, че в такива случаи, когато телесната повреда е средна, а причинителят й с чисто досие, когато липсват свидетели, прокуратурата може да реши, че няма основания да продължава да се занимава със случая. Ако пострадалата повдигне обвинение по частен път, няма гаранция, че ще убеди съда, че мъжът е извършил опит за убийство, а ако случайно успее, може да го осъдят на пет години затвор, след което да излезе след затвора след две и половина и да повтори опита си, понеже е от онези хора … както и да е.

В първия описан случай, можеш да попаднеш в концлагера в Бусманци и да останеш там за неопределен срок, въпреки че няколко от най-добрите адвокати в страната без да се наговарят споделят с интервюиращите ги медии, че не е законно да бъдеш задържан там. Във втория случай можеш да се разхождаш на свобода и да застрашаваш живота на хора – дори не ти е нужно да търсиш информация или пък да плащаш на адвокат.

В първия случай може да си извършил нарушение, за което юристите смятат, че е с тежестта на неправилно пресичане и де факто без присъда да бъдеш лишен от свобода. Във втория случай може да извършиш опит за убийство и след като дръпнеш една опашата лъжа да си отидеш вкъщи – да, без да се притесняваш за спазване на срокове и представяне на какви ли не документи.

Мисля си за това, че докато някои от нас растат, ги учат да не убиват и насилват, но не ги учат постоянно да си отварят очите за неподозирани бумаги и разпоредби. Вероятно днес в тази страна е по-прагматично да бъде обратното.

Вашият коментар

София на простолюдието

Опит за социология на града от Милена Якимова, към 200 стр./12 лв.

Купих си книгата, защото исках да науча за живота в София след Освобождението, за зараждането на различни социални групи и техните взаимодействия. Намерих каквото търсех, но … в пестеливи количества, тъй като основната част от книгата е заета от разсъждения и уговорки за метода. Нямам нищо против да чета такива неща, защото те подпомагат и задълбочават разбирането ми за същинската част, но … това е на теория. В конкретния случай авторката като че ли е заета основно с това да обсъжда не просто защо е избрала един подход, а и защо не е избрала друг, поръсвайки обилно всички тези обяснения с имена на авторитети. Не знам, може би това е приетият академичен начин да се излагат открития и собствени мисли – черпейки увереност и легитимност от авторитети, но на мен ми дойде в повече.

Не искам да се оплаквам от стила и изобилието на неразбираеми и полуразбираеми за мен думи. Наясно съм, че за да чета текст в определена област, трябва да съм наясно с терминологията, но в същото време не мога да не се озадача от факта, че досега ми е било по-лесно да чета чуждестранни, отколкото български автори (независимо дали става въпрос за антропология, социална психология, PR, физика и пр.)

Започвам да подозирам българските академични писатели в комплексарщина, която симптоматично се проявява в прекомерно позоваване на авторитети и неизменно предпочитание към по-малко известните на широката публика думи.

А може би проблемът е в това, че такива книги са написани, за да бъдат четени само от специалисти, но се разпространяват по канали, които ги отвеждат от невежи читатели като мен, а това май е неизбежно в малка страна с малко читатели, още по-малко специализирана публика, четяща на малко известен език.

И все пак, ако бях на мястото на въпросните бг автори, щях да се поуча от Джоузеф Кембъл, Джаред Даймънд, Робърт Стърнбърг, Брайън Грийн и други автори, които успяват да превърнат специализираната литература в бестселър. От една страна така  бих допринесла за просвещаването на повече хора, а от друга, бих пожънала слава и пари.

А може би не всяка научна статия си струва да бъде раздувана до размерите на книга. Какво неприлично има в това да си остане статия? Може би отговорът на този въпрос има нещо общо с това, че от една моя приятелка, която завърши една от онези икономически магистратури, създадени единствено с комерсиална цел, поискаха дипломна работа от минимум 200 (двеста!!!) страници.

Още малко по темата:

авторитети

Платон и птицечовката

Вашият коментар