Category Archives: професия учител

Дресировката

Слушам подсвиркването на съседа, който „говори“ с гълъбите си и се чудя дали и ние ще се научим да общуваме с нашия гълъб. Преди години за известно време съжителствах с каракачанки. Не се опитах да ги дресирам – така както и не съм правила съзнателни усилия да възпитавам Стоян – някак не ми идва отвътре – подобно на покойния ми приятел Вельо Чешита, който продаваше малки немски овчарки и на въпроса на купувачите „Какво може да прави това куче?“ отговаряше: “ Каквот’ си го научите. Аз бъхтани деца и бъхтани кучета не обичам.“

Често съм чувала да казват, че кучетата от еди коя си порода били умни, а от еди коя си – тъпи. Не знам как измерват кучешката интелигентност, но ми се струва, че я приравняват с готовността за подчинение. В този ред на мисли, би трябвало  животните, които предпочитат да останат верни на природата си и да следват свой дневен ред, да отстояват независимостта си, да са най-тъпите.

Дали хората не възприемат същия подход и спрямо децата? През първите осем години от училищното образование, Стоян беше възприеман от солидна част от учителите си като дете с психически отклонения – най-вече заради това, че опитите на същите учители да му покажат, че Силата е на тяхна страна не предизвикваха една от двете считани за обичайни реакции – а) страх; б) гняв, а странната позиция, която може да бъде формулирана така: „Разбрах Вашата гледна точка. Моята е различна. Разбирам и приемам последствията.“

Понякога учителите му са ми съчувствали открито за това колко ми е трудно да се справям с това дете. А аз съм се чудела какво му е трудното да разговаряш с човек, който настоява да разбира. Да, може да е по-икономично откъм време и усилия да се подчинява незабавно. Да, може би е нормално за един тийнейджър автоматично да се бунтува без кауза, след което да бъде подкупен или наказан.

Всички тези „нормални“ начини, обаче, изхождат от чужд за същността ми модел – на опозицията „господар-подчинен“, „дресьор-дресиран“. Ето защо малкото текстове за възпитание на децата, които съм се опитвала да чета не са ме вдъхновявали.

Спомням си разговора между две лелки във влака. Едната разказваше как двегодишното дете на нейни близки преди да си легне сгъвало и подреждало на столче дрешките си. Другата я попита „Ами как са го научили? Отговорът беше: „Ами с бой, как?!?“.

Признавам, че досега никога  не съм постигала и половината от такива висоти на дресьорското изкуство – нито с кучетата, нито със собственото си дете.Може би не се чувствам фрустрирана точно защото не съм правила сериозни опити. Май не съм ги правила, защото никога не съм имала желанието да наложа волята си, да утвърдя егото си … не и чрез децата и кучетата. Струва ми се, че когато става въпрос за възпитание и образование, не става въпрос за фокусиране върху моята личност. Разбира се, ако кучето или детето се опита да нарани или разруши, бих се опитала да го спра. С твърдостта ми в такива случаи са се сблъсквали и възрастни :D

Вашият коментар

Advertisements

Полезно за алтруисти, макиавелисти и всички останали

В това видео Голман представя книгата си (на английски със субтитри на английски)

Преди няколко години открих Даниел Голман, благодарение на книгата му „Емоционалната интелигентност“ на издателство „Кибеа“. Даниел Голман е психолог по образование; учил е в хубави училища като Амърст, Бъркли и Харвард и на 64 продължава да се учи и да учи другите, но ми стои някак различен от университетските преподаватели – вероятно защото такъв той не е. Голман има продължителен стаж като „science journalist“ – журналист, който пише за наука, което го прави доста добър в достъпното представяне на всякакви идеи. Ето защо книгите му се четат леко и увлекателно, въпреки че съдържат доста информация за физиологията на психичните процеси. Ако читателят не иска да запомни що е амигдала, таламус и подобни, може и да не се задълбочава в тях, но това никак няма да му попречи да разбере основният смисъл на текста.

Бих определила „Новата социална интелигентност“ (странен превод на Social Intelligence, The New Science of Human Relationships – вероятно за да не бърка с другата преведена на бг книга за социалната интелигентност – на Карл Албрехт) като синтез – Голман се опира на огромен брой изследвания и теории, за да ги свърже в смислена цялост, която може да даде отправни точки за продължителни изследвания. Предупреждавам, обаче, че синтезът на Даниел Голман не звучи толкова ефектно и не се чете толкова лесно като синтезите на Малкълм Гладуел, въпреки че също като в книгите на Гладуел могат да се прочетат доста истории; сравнението с Гладуел, обаче, не бива да отблъсква тези, които се интересуват сериозно от наука – надявам се да не ме разберат погрешно.

На 500 страници се обсъждат толкова много неща, че ми е трудно да ги изброя без да отделя доста време да прелистя още веднъж книгата, но тъй като не ми се отделя толкова време в момента, ще се опитам да избистря нещо като основна теза: че човешките мозъци са социални – прихващаме чуждите емоции като вируси, и също като вируси те биха могли да ни повлияят и на физиологично ниво … с това започва книгата, но не искам да ви оставя с впечатлението, че цялата е посветена на тази не чак толкова нова идея :) Основният фокус е върху това как взаимодействаме на съзнателно и несъзнателно ниво, доколко сме вещи в това и как можем да развием нужните умения; става въпрос и за патологичните случаи, в които някои хора не успяват да развият способността да улавят и разкодират чувствата на другите. Тази книга е в голяма степен и за динамиката на алтруизма, за значимостта на сътрудничеството. В нея се обсъждат и конкретни области като родителството, любовта, образованието, лидерството, бизнесът, здравеопазването, справянето с престъпността и пр.

Не искам да ви оставя с впечатлението, обаче, че тя дава някакви рецепти за това как бързо и лесно да развием социалната си интелигентност с цел да манипулираме другите. Твърдо не! Ако смятате, че с нейна помощ ще станете новият Макиавели, грешите, но пък тя може да ви разкрие слабостите на Макиавели и да ви покаже, че човек би могъл да постигне много повече :)

Още повече бихте могли да научите ако поразчоплите някои заглавия от богатата библиография, което е задължително за студентите по психология :) Както и за тези, които ще стават учители, лекари, бизнес мениджъри  и … кандидат-студенти ;) Книгата можете да свалите на английски от множество торенти. В сайта на Голман, пък, може да откриете още доста интересни неща.

Вашият коментар

Да се адаптираш или да не се адаптираш към средата? И коя среда?

Когато спомена, че бих искала да образовам следващото дете вкъщи, вместо да го пращам на училище, както и че съжалявам, че не съм постъпила така с първото, хората ми казват, че било важно детето да ходи на училище заради социалната среда, да се научело на социални умения. Напоследък мисля за социалните умения и се чудя дали изпращането на детето в училище непременно би му помогнало да развие социална компетентност. Всъщност тази тема НЕ Е за домашното образование – не е нужно да повтаряте споменатото в първото изречение мнение, особено ако не предлагате аргументация, но вие си знаете…

Никога не съм била напълно пригодена към която и да е среда, нито пък съм била част от приятелска група. Рядко съм била част от каквато и да е група и като цяло избягвам да бъда, защото повечето човешки групи ми изглежда да са някакви топилни на индивидуалността. Може би изглежда, че държа на индивидуалността си, че имам силно его, но всъщност не е така. Твърде съм променлива и нефиксирана и може би най-постоянното нещо у мен е желанието да бъда оставена на мира, за да се променям без ограничения. Повечето групи не са в състояние да ми простят това, защото те се оформят около някакво стабилно ядро и като че съществуват заради поддържането на статуквото.

За мен не е проблем да надуша кое е нещото, което свързва хората в групата, не е и никакъв проблем „да влезна в тона“ и, например, да говоря неща, които биха искали да чуят. Всъщност всеки ден, когато излезна навън и срещна познат, моментално влизам в неговия свят и начин на изразяване, гладичко, мазно, без никакви търкания и след малко се разделяме доволни – той че е чул нещо, което потвърждава неговата представа за света, а аз че съм се измъкнала бързичко :) Стоян се чуди как намирам какво да кажа на всекиго и как успявам да заговоря по съвсем различен начин, та дори и да си променя гласа :D

Ако съм толкова добър комуникатор, защо тогава не искам да работя в колектив и избягвам повечето срещи с хора? Защото този театър, мили приятели и съседи, ме изморява и изяжда времето, което бих могла да прекарам в най-приятната компания на света – собствената. Самотата ми дава пространство, в което мога да сътворявам разни неща и да мисля без нуждата да се превеждам на други езици. Ето защо после имам нещо за казване на тези, които биха искали да чуят нещо, различно от това, което непрекъснато се повтаря около тях.

Социалната адаптивност е доста подвеждащо понятие. Когато един човек изглежда, че се вписва идеално в средата си, той се смята за социално адаптивен. Всъщност, в много случаи това е човек, който е адаптиран към само една среда и толкова се е слял с нея, че тя за него е целият свят или пък онази, истинската и ценната част от него, която си струва да оцелява, а съществата извън нея са чужди, опасни или поне съвсем безразлични. Ако този човек се озове извън средата си, може да преживее твърде силен шок и да не успее да се адаптира към новата среда – подобно на хората, които засядат във времето и биват съсипани от промените. Ако ли пък чужд елемент проникне в познатата му среда, „адаптираният“ човек би пожелал да се отърве от пришълеца или да го превърне в изкупителна жертва … с одобрението и помощта на групата, разбира се.

Случвало ми се е да бъда този пришълец. За щастие винаги съм оцелявала … вероятно заради по-слабото от нормалното желание да бъда приета. С годините ставам все по-неуязвима и не ме е страх от нараняване, но и все повече избягвам да влизам в групи. Понякога го правя – заради желанието си с помощта на групата да променя нещо малко в света, но обикновено се сблъсквам с ригидността на групата, която вече се е фиксирала около нещо и упорства дори и ако този подход я държи в задънена улица. Идва момента, в който се запитвам дали тези хора всъщност наистина искат да постигнат това, заради което са се събрали или просто им харесва да са част от група, да не са сами. В такива случаи не виждам смисъла да поддържам нужното ниво на мимикрия, защото това би означавало да не споделя това, което смятам, че би придвижило процесите напред и би довело до резултат. А когато го споделя, като че настъпва стъписана тишина или пък се намират по-смели да ми кажат, че така не се говори, че съм лоша, лоша, лоша … Тогава си тръгвам, защото целта ми не е била да предизвиквам революции в душите на тези хора, нито пък да внасям разкол … и после въздъхвам с облекчение. Понякога, ако пък държа да доведа работата докрай, отново оставам сама – понеже групата се разотива.

Може би се случва така, защото не съм социално адаптивна? По-скоро се случва така, защото идва моментът, в който не си струва да съм адаптирана към съответната група. Достатъчно гъвкава съм да влизам и да излизам без по мен да остават следи. Мисля, че тази гъвкавост съм придобила благодарение на това, че съм имала доста време насаме, за да се издигна над правилата и ценностите на групата и да видя, че светът е доста по-голям, че аз съм повече от това, което бих могла да бъда ако се идентифицирам единствено с групата.

В тази връзка смятам, че на децата трябва да се показват все повече страни от света, а не да се разчита за това на членството им в училищна група, която би могла да бъде доста хомогенна и ригидна, каквито са повечето училищни групи у нас, благодарение на това, че повечето ни училища са сегрегирани, а в тях има сегрегирани класове (например на деца на новобогаташи и на такива, които не са в състояние да правят дарения на училището или подаръци на госпожата; на „тъпи“ и „умни“), а пък учителите правят всичко възможно да поддържат статуквото, но, както казах, за училищата ще пиша друг път. Може би си струва да помислим за това с какви хора общуваме, дали успяваме да покажем на децата си разнообразието на света, а това може да стане по различни начини, включително и ако изпратиш детето си в училище, в което се прави всичко възможно да се претопят индивидуалностите … само дето от последното ти побелява косата, а детето ти расте по-бързо :D

Докато писах това, осъзнах, че тази тема не е никак нова за мен и изрових няколко стари текста, които подреждам в хронологичен ред:

Натискът да бъдеш посредствен

Центърът на Вселената

Без авторитет

Вашият коментар

Бай Тео – Единственият Учител

Чух за този учител миналата година – от мой ученик. Той твърдеше, че това е ЕДИНСТВЕНИЯТ в България учител по физика, който МОЖЕ да подготви ученици за олимпиада. Живее в Казанлък и преподава безплатно. От цялата страна за уикенда идват ученици.

Днес, благодарение на друг ученик попаднах на интервю с този човек.

Истина е, че човекът не взема пари. Съществуването на школата му е възможно благодарение на собствените му спестявания, помощта на общината и на фондация, създадена от негови ученици.

Ще си позволя да цитирам мнението му за българското образование в момента, тъй като изцяло го споделям, а повечето хора не ми вярват:

„има огромна маса ученици, които нищо не знаят. И ако дойде да ги изпита една европейска комисия, моето лично мнение е, че 90 на сто от учениците в България няма да завършат средно образование.“

Ще цитирам и мнението му за широкото образование, тъй като изцяло го споделям, но засега нямам сили да говоря с всички за това, но някой ден ще го направя:

„Оказа се, че преподаването може да бъде една много вдъхновена от Бога дейност. Подобно на картината на Микеланджело, където Господ вдъхва живот на Адам, и тук ние вдъхваме духовен живот на тези деца. И това е работа, която ни доближава до Господ. И като емоция да създаваш личности е нещо изключително. Защото не е достатъчно само да можеш да си решаваш задачите. Има много хора по света, които могат да си решават задачите. Но за да направи човек свръхпостижение, трябва да бъде една многосвързана личност. Трябва да има огромна култура. И не просто техническа култура, а хуманитарна култура. Не случайно в най-големите американски университети след като си вземат всички други технически изпити, имат поне осем хуманитарни предмета. Защото се смята, че един човек, който ще става професор, трябва да може да направи едно грамотно изказване или да напише есе. И затова смятам, че когато съм успявал да накарам мои ученици да се разплачат пред картини на Сезан в Ермитажа, не е по-малко постижение от това, че съм изкарал осем златни медалисти на олимпиади.“

Прочетете интервюто тук. А това е адресът на фондацията.

А аз си мисля за това, че все пак до него достигат тези, които могат да си платят пътните до и нощувките в Казанлък. Чрез фондацията можете да помогнете и на тях. И хайде, моля, тарикатите да не пишат, че винаги става въпрос за пари, щото прекомерната циничност е тъпа.

Вашият коментар в ИСТИНСКИЯ блог

А ако не получиш признание?

Някои от учениците ми казват, че се чувстват удовлетворени когато в резултат от труда си получат благодарност и признание, или просто видят радостта в очите на този на когото са помогнали. В такива случаи ги каня да помислят дали биха вършили същите неща ако осъзнават вероятността работата им да не бъде призната, понеже тези за които вършим чудеса, може да не са в състояние да ги забележат дори.

По-голямата и по-важната част от работата ми е невидима за тези с които не работя, а в повечето случаи предизвикваща недоумение у тези с които работя. Оттам и съпротивата и недостига на сътрудничество, а понякога и откритите нарушения на добрия тон.

Това което правя е сложно, време- и трудоемко дори и при идеално разбиране и сътрудничество, така че е имало случаи, в които съм се питала дали да продължавам. Понякога си задавам въпроса дали си струва да работиш с пълно посвещение с човек който не оценява това дали си струва всички допълнителни усилия които влагам за да му помогна да осъзнае процеса и смисъла му, а понякога и да го манипулирам ако това е единствения достъпен за мен начин да задвижа процеса, а манипулирането ме натоварва с мисли за етиката, а оттам и с тягостни чувства.

В същото време осъзнавам, че в този момент, на това място, съм единственият шанс на този млад човек да излезе от блатото на застоя, да прекрачи отвъд твърде тесния си свят. Така че опитвам пак, и пак, и пак, защото с времето може поне мъничко да му се отворят очите. “Мъничко” означава, че няма да може да вземе повечето неща, които бих могла да му дам. Това ми напомня за собствените ми ограничения, но не бива да губя надежда, че някога, дори и ако е след години, когато ще е далече и съвсем забравил за мен, може да отвори доста по-широко очи.

Кога ще се науча на истинско търпение?

Коментирай в истинския блог

Меко и аморфно

Снощи гледахме “Хвани ме ако можеш” с Леонардо ди Каприо и Том Ханкс – за момче, което напуска дома си на 16 и оцелява като фалшифицира чекове, а две години по-късно попада в затвора с дълга присъда. Беше красиво и твърде интелигентно дете, което заслужаваше вместо в затвора да попадне в някой от хубавите либерални колежи.

Защо не можа да избере друг живот? Защото не можеше да си представи други възможности, освен тези които му бяха показали родителите – ранен романтичен брак и артистично ходене по ръба на закона.

Когато навлезеш в юношеството, полето на възможностите се свива, защото започваш да осъзнаваш ограничеността на способностите си – на тялото и на ума си, а ако още в детството си си си представял твърде ограничена реалност, тогава в юношеството видимите избори са нищожни.

Всеки ден се сблъсквам с островчета на ограничени възможности – деца, на които отдавна е показано, че светът е беден на възможности, а те самите – бедни на способности. Мечтите обикновено се простират от намирането на работа като нечий служител до издигането до началник отдел, да речем – позиции представяни като изпълнителски и в никакъв случай като творчески, защото винаги има някой друг който да измисля какво да се прави.

Със също толкова ограничена екипировка тези деца ще станат съпрузи и родители – по начин, по който да не разочароват родителите си. Да не разочароват родителите си често е основната им мотивация – затова получават високи оценки (което в техните представи е равнозначно на образование), както заявяват сами.

Под знамето на “Може и така” се опитвам да им показвам и други възможности и да откривам у тях още способности, но това често се посреща с недоумение и недоверие от страна на децата, както и с тревога и ревност от страна на родителите. И все пак, продължавам да се опитвам да запазя у тях зона на неопределеност, от която да черпят нови и неочаквани представи за себе си и света – нещо като незатворена фонтанела.

Komentarite tuk 😉

Оптимистична теория за родителската нелюбов

В петък следобед двама мои ученици участваха в дебат на тема „За или против вечерния час“. На последния ред с Георги Кокотанеков слушахме внимателно и обсъждахме. Нашият отбор беше утвърждаващ. „Как не са се сетили да използват аргумента, че е нужен закон, тъй като не можем да разчитаме на всички родители да се грижат добре за децата си?!?“, ядосвах се аз. „Ти пък винаги се сещаш за това.“, каза Георги.

Разбира се, че ще се сещам. От осемнайсет години работя с деца.

„Прости им, но не се обвинявай за това, че не успяваш да си спасиш.“ Май това е най-важното, което трябва да научи едн дете, което цял ден е готвило, за да нареди масата за Бъдни Вечер, за да покани отдавна живеещите в различни стаи свои родители. Единият отказва; когато другият разбира, че и двамата са поканени, сърдито напуска масата; дядото не знае какво да прави и също се оттегля в стаята си без да опита нито едно ястие. На следващия ден, слава богу, макар със закъснение, виждам sms-а и се обаждам. В 7 на часовника. Казвам на собственото дете, че трябва спешно да се видя с моя ученичка.

Преди малко дочетох книга с историите на български деца, родени през 1990 (когато са родение завършващите тази година гимназия). Родителите им са горе-долу на моята възраст.

Понякога наистина изглежда безизходно – работата е много, парите са малко, собствените ни родители не са били достатъчно добри (добре чувала съм го това, че няма идеални родители, но настоявам, че все пак е нужно да са достатъчно добри; не, не всеки родител желае най-доброто за детето си – това е просто клише), прецакани сме от държавата, предадени сме от приятелите, влюбваме се обсесивно, партньорите не ни обичат достатъчно, нуждаем се от почивка която не можем да си позволим, и потъваме, потъваме.

Защо има родители които нямат сили да обичат децата си? Може би за да се научат децата на снизходителност и прошка. Много от тях не успяват, и после, на свой ред дават възможност на своите деца да се научат на снизходителност и прошка.

А какво да правя аз, когато съдбата прати тези деца при мен? Понякога се чувствам неадекватна, защото не е достатъчно да обичаш; трябва и да знаеш, а има случаи в които съвсем не знам – понякога е нужен психотерапевт.

Понякога вървя по тънък лед; понякога и моите ученици хвърлят камъни по мен, но аз не съм Явора, не съм Исус, не съм ангелчето, което някои от тях вярват че съм.

Аз си избрах друга съдба – повече ми приляга да съм вещица или шаман. Не че вещиците не ги горят, че шаманите не ги изолират, но аз ще покажа на света как можеш да бъдеш щастлив и да оцеляваш достатъчно дълго, за да направиш повече значими неща. Искам да съм смеещият се Буда, замитащата с опашка Кума Лиса, чезнещият Чешърски Котарак.

Коя е Явора ли? Учителката на всички деца, чиито истории е разказала Теодора Димова в „Майките“. Тази книга прочетох. И не можах да спра да я чета и плаках. И реших да науча за Теодора много повече от това, че е дъщеря на Димитър Димов ( да, авторът на „Тютюн“). Искам някой ден да й отговоря с моя книга 🙂

Когато затворих книгата, си спомних своя снимка от втори клас, направена от гаджето на сестра ми. Отзад беше написал „Дайте ни най-добрите майки и ние ще станем най-добрите хора.“

Искам да открия начина по който хората стават добри и щастливи, дори и ако нямат късмет с майките.

За маскираните учители.

Интервю с Теодора

P.S. Заради Теодора вече съм известен оптимист за съвременната българска литература. Купих си и книга на Емилия Дворянова. Очаквам и други предложения.

КОМЕНТАРИ: в истинския блог