Одисей from Багдад

се появи в книжарницата точно навреме – тъкмо сега, когато се нося на бежанската вълна. Съвсем прагматично – мога да я препоръчам като учебно помагало на тези, които искат да разберат що е това да си бежанец – какво кара хората да бягат от родните си страни, какво се случва с тях в чужбина, защо повечето от тях не получават статут на бежанци, как живеят докато очакват решенията на чиновниците, как живеят след това като нелегални имигранти ако се изплъзнат от депортиране обратно в ада, от който са дошли.

Докато четях книгата, често се сещах за играта „Не се сърди човече“: щастието на бежанеца е някъде в бъдещето, а изминатият път никога не е окончателно изминат – винаги може да те върнат в началото и да мине време докато се появи възможонст да тръгнеш пак. Но това е универсалният сценарий.

А конкретната история е на иракчанин, студент по право, чието детство и юношество минават под диктатурата на Саддам Хюсейн, а младостта му започва с войната, от която се очаква да сложи край не само на диктатурата, но и на злощастията, причинени от ембаргото. Оказва се, обаче, че войната е не по-малко жестока от мира, дори и към тези, които са я чакали с големи надежди.

Книгата, обаче, не описва само външната (конкретна и универсална) събитийност, но и вътрешните движения на душите – на имигрантите, на онези, които решават съдбите имл дори и на онези, които не искат да чуват за тях.

Книгата е от Ерик-Еманюел Шмит, когото, както знаете, открих наскоро. Ако може да се вярва на корицата, през 2010 е получил Гонкур. Това, както и фактът, че и тази негова книга е издадена от Леге Артис, не би изненадало българските му почитатели ;)

англоезично резюме

Вашият коментар

update

Май няма да стане както го мислех … иначе досега да бях публикувала няколко текста за последните две седмици. Но не остава време. Затова ще пусна един бърз ъпдейт, за да знаете какво се случи, какво се случва и какво предстои … поне какво предстои да се появи в блога.

Преди две седмици (на 7 юни) се роди нашето бебе Петър. За любителите на статистиката: тегло 3 250 гр, 50 см, час на раждане 19.45. Всичко мина ОК в рамките на възможното при дадените условия :) Предстои да направя честен опит  да споделя опит с бъдещите майки :) Очаквайте специален текст по темата. Засега е на естествено хранене, с никакъв режим. Май отново клоня по-скоро към свободното „възпитание“ :D Вече излизахме на разходка три пъти с количката :) Бива да кача и някоя и друга снимка, за да сте убедени, че е хубавец. Бих го направила още сега ако не ме мързеше и не трябваше да местя бебето, което ми спи в скута. Предполагам, че там, на стола край компютъра се чувства най-добре, понеже е прекарало целия си вътреутробен живот на това място.

Прочетох една книга с есета на стария либертарианец Бастия, една на Питър Мейл за френската кухня, както и една на Ерик-Еманюел Шмит за бежанците, сборник с разкази на Сепулведа и малко от „Социалното животно“ на Арънсън. В момента чета една книга за отглеждане на бебета, както и „Алексис Зорбас“. Искам да пиша за всичките, но няма да обещавам, защото досега никога не ми е оставало достатъчно време да пиша за всички книги, които чета.

Звукът на телефона ми е изключен и не успявам да отговарям на всички обаждания. Надявам се да не се притеснявате за нас или да се чувствате пренебрегнати.

Надявам се по-скоро да възстановя напълно онлайн присъствието си. Що се отнася до другото възстановяване, за което хората говорят след нечие раждане … ОК съм си. Чувствам се добре, а освен това нямам повече килограми за сваляне отколкото имах преди да забременея :)

Всички останали у нас също са живи, здрави и доволни от живота.

Вашият коментар

Митингът или побоят

Вчера се проведе митингът в защита на правата на бежанците – в София, пред Специален дом за временно задържане на чужденци, кв. Бусманци. Обявеният час за началото беше 11. Горе-долу в този час включих компютъра и започнах да търся новини от деня. Намерих една – в Дневник, която беше нещо като съобщение и включваше линк към петицията за промяна в законодателството. От коментарите по някое време разбрах и за втората – за това, че няколко младежи са пребити в трамвай – от 15 въоръжени младежи. Битите пътували към митинга в Бусманци. Днес виждам, че статията е актуализирана и вече има арестувани заподозрени. Доста бързо новината за побоя се разпространи из новинарски сайтове и Фейсбук, а за самия митинг така и не откривах нищо. За разпространяването на новината за побоя допринесох и аз, като я публикувах на няколко места в Интернет.

Първото нещо, което ме интересуваше беше дали на самия митинг е имало изстъпления и дали има пострадали. След това ме интересуваше как е минал самият протест – дали са пристигнали много или малко участници и представители на медиите. Успях да се свържа по телефона със Светла Енчева чак след края на митинга, когато вече пътуваше към дома си. Тя ме успокои, че освен пострадалите в трамвая, няма други, че самият митинг е минал спокойно, дошли са доста представители на медии. Побързах да публикувам щастливата новина. Но каква беше реакцията? Светла беше обвинена в предателство, дистанциране от пострадалите, малоумие и пр. В същото бях обвинена и аз, но само в един коментар, а днес получих и извинение :)

Защо се получи така? Защото Светла реши (доколкото разбирам първоначално идеята не е дори нейна, а на представители на Федерацията на анархистите), че ако точно в този ден и близките дни говорим твърде много за побоя, фокусът на общественото внимание ще бъде изместен от митинга, от каузата за бежанците. И се започнаха спорове: свързани ли са тези неща, не са ли. Да, свързани са, но и не са. С митинг и без митинг в страната има младежи, които се самоопределят по различни начини  и бият – по-мургави съграждани и чужденци, както и други хора, които им приличат на хомосексуални. Аз лесно бих ги нарекла нацисти и фашисти, но в действителност не съм никак запозната със съществуващите организации и начините, по които се самоопределят, така че няма да се впускам в опити да ги определя като леви, десни и пр. Вчера разбрах, че някои от тези младежи разпространяват снимките на разни видове активисти и ги набелязват като жертви. Подробности можете да видите от видеото, което е публикувала в блога си Селин.

Смятам, че съществуването на такива младежи е сериозен проблем и отдавна говоря за фашизирането на страната ни, но колкото и този проблем да е свързан с бежанците, за чиято кауза работим, мисля, че точно тези дни следва да се фокусираме върху каузата на бежанците. Защото тя не е достатъчно популярна, а не е достатъчно популярна на първо място защото за нея не се говори достатъчно. Вчера беше важен ден, в който за тази кауза имаха повод да говорят голяма част от официалните медии. Но дали те говориха за каузата или за побоя?

Все още не знам. След малко ще разбера. Но ето кое ме кара да мисля, че не само Интернет медиите са се фокусирали върху побоя, ами и телевизиите:

Снощи се обади майка ми и ме попита дали в Интернет има мои снимки, понеже гледала по телевизията, че младежи, които били тръгнали за митинга за проблемите на хората, за които съм писала писма до полицията в Монтана и Министерството на вътрешните работи, били пребити и станало ясно, че побойниците имат техните снимки от Интернет, била много притеснена за мен. Когато я успокоих, че не ме грози никаква опасност, се сети да ми спомене, че видяла по телевизията Давид (майка ми съчувства на затворената в Бусманци Аревик, неговата приятелка).

Това ме кара да мисля, че средностатистическият телевизионен зрител, пък и Интернет потребител, е запомнил побоя, но не е обърнал кой знае колко внимание на митинга и неговата кауза. По този начин е изгубен един от малкото шансове голям брой български граждани да научат за проблемите на бежанците и имигрантите у нас. И не само това. По-лошото е, че хората получават недвусмислено послание, че ако се опитат да направят нещо за да помогнат на чужденците, е вероятно да ядат бой. И тъй като не е ясно какво точно се случва с чужденците и какво правят активистите, по-лесно е да се запомни, че ако си активист, ядеш бой. Майка ми завърши разогвора с молбата да не бъда такава активистка и да се пазя.

Ето каква стана тя: мислех да пиша за каузата и митинга и да гледам да не отклонявам вниманието към побоя, но направих именно това. Реших да го направя, понеже моят блог не се чете от цялото българско гражданство, а тези които го четат от месеци попадат предимно на писания по въпроса, дори се опасявам, че им е втръснало от темата и чакат с нетърпение да напиша нещо друго. Ето това е другото: СТРАХЪТ, който се страхувам, че ще попречи още повече на хората у нас да се ангажират с обществени каузи, да бъдат граждани. Неинформираността, безразличието и предразсъдъците сами по себе си възпират хората да бъдат граждани, но страхът просто слага черешката върху тортата на пасивността.

Може би това са причините Светла да се обърне директно към биячите, а Rien да пише за реакциите на медиите и да търси разликите между реакциите на немските медии в подобни случаи.

А сега да видя лично какво са натворили официалните медии. От коментар в групата за Аревик, научавам, че доста телевизии са отразили събитието: „Репортажи за протеста в защита на чужденците в България предадоха доста телевизии. Аз успях да видя предаванията на: Евроком-София,PRO_BG,TV7,NOVA,bbt,BNT1.“

Изгледах публикуваните по-долу репортажи и мисля, че е нормално при такива побои медиите да отразят събитието. Хареса ми това, че интервюираха приятелите на пострадалите и им дадоха възможност да внесат малко яснота по въпроса какви са хората, които нападат организирано други хора и то не с тривиалната цел да ги ограбят или изнасилят. Интересно ми е, обаче, дали в други подобни случаи (а интервюираните казаха, че вчерашният случай не е единствен и не следва да се разглежда по начина, по който го разглежда прокуратурата – като единична хулиганска проява, а като организирана политическа такава) медиите са отразявали толкова усърдно или пък точно вчера са се фокусирали върху това.

Нормално е и това медиите да обръщат повече внимание на събития, в които се лее кръв, отколкото на мирни протести,  независимо колко са значими, тъй като основната им цел, колкото и да не ни харесва е … развлекателна (вчера в една книга по социална психология прочетох мнението на един от шефовете на BBC, на когото не беше никак неудобно да го заяви). Така че сега ми е трудно да ги заподозра в конспирация срещу гражданската инициативност.

Мисля, че това, което ни остава е да продължим да работим за каузата, да привличаме вниманието по всякакви начини. Медиите са си медии, независимо официални или неофициални – ще се стараем да извлечем максимума от техните възможности, но мисля, че е хубаво да намираме и начини да говорим с хората – с познати, роднини, приятели. Аз винаги намирам начин да пробутам на моите познати и близки информация за каузите си.Важното е да бъдем търпеливи и да не се отказваме.

**********************************************************************************************************

Ето това изгледах, следвайки линковете в групата за Аревик.

БНТ се фокусира върху каузата, но пък за да привлече вниманието към репортажа започва с „Протестът, към който са отивали пребитите момчета, беше организиран от група активисти пред Дома за временно настаняване на чужденци в Бусманци.“

TV7 се фокусира върху проблемите на чужденците и начините, по които активистите предлагат да бъдат решени.  По същото време TV7 осведомява и за побоя; интервюта със студента, когото можете да видите в блога на Селин, както и Цветан Цветанов (по телефона).

Нова ТВ се фокусира върху проблемите на чужденците във и извън Бусманци. Включва и съвсем кратко интервю с директора на дома, който, противно на затворените и активистите, смята, че условията са много добри.   Същата телевизия е излъчила и репортаж за побоя (част от него видяхте при Селин)

бТВ Излъчи репортаж за побоя. Разликата между техния и другите репортажи е, че включиха кървави картини от трамвая, както и изявлението на близки на пострадалите, че този побой, както и други случили се преди това не са изолирани хулигански прояви, както смята прокуратурата, а организирани политически актове.

Търсенето в Гугъл с „митинг Бусманци“ ми даде резултати и от двата вида – за митинга и за побоя; актуалните публикации (от самия 6 юни) бяха някак рехави и като че преобладаваха тези за побоя.

Ето и малко красиви снимки от митинга, направени от Яна. Още снимки в галерията на Дневник.

Ако предпочитате изкуството пред публицистиката, можете да научите нещо повече за проблема с насилието над чужденци и защитниците им от филма „Източни пиеси“

Вашият коментар

Гей мнение за ползата от гей парадите

Реших да потърся мнението на мой приятел  гей за ползата от гей парадите. Ето какво ми отговори той:

Заби ме с тоз’ въпрос. Седнах и мислих безмненийно 2 минути. И изведнъж ми проблесна, че аз полза от никакъв парад не виждам.

Каква е идеята на един парад?

Военните паради идат да ми покажат хора в униформа и техника за убийства и разрушение. Някой извратен мозък може да изпита гордост, докато гледа за какви безумия се харчи част от собствения му труд. Или може би някой презрян враг на съответния най-правилен политически, религиозен и икономически строй може да се стресне от заплашителния вид на парадиращите убийци и техния инструментариум… На мен лично военните паради не ми пречат особено, но ме дразни това, че са ужасно скъпи и се налага солидарно да плащам за нещо, което не държа да гледам.

По подобен начин се опитвам да погледна и на гей парадите – едни хора са много горди какво вършат в леглото и демонстрират гордостта си, за да дразнят други (обикновено скрито желаещи да вършат същото), които от своя страна беснеят и се чудят как да изтребят първите. Но тук идва, всъщност, очевидната идея, вложена в тези паради – да покажат на тези нещастни самопсихясващи се душици – латентните педерасти, че не умираш, ако правиш това което искаш. Мисля, че ако всички скрити лимонки се осъзнаят, в партии като атака и бнс ще останат само доказаните обикновени хетеросексуални шизофреници. А това, ако не е полза… здраве му кажи! :-)

И продължение на мнението:

А ако ще в протест срещу хомофобията и репресиите, извършвани срещу хомосексуалисти, би следвало да няма паради, а просто да се отбелязва, че Хитлер не е затварял само евреи, но и комунисти и хомосексуалисти. Тоест всички действия срещу дискриминацията следва да са в контекста на тези възпоменателни мероприятия, а не като парадират нека си го кажем – маргинализирани хора. Аз не мога да се идентифицирам с проституиращите на Солни пазар цигани травестити, нито с надрусани до козирката с амфетамини крещящо изглеждащи педерасти, лесбийки с размерите на фадрома, които могат да ме носят с една ръка и ме гледат лошо и пр. субекти, които сами се стремят да се изолират от ‘нормалните’ хора.

Сега вече прегледах и за какво си писала в блога си. Погледнах и Сталик какъв блог има. И се сетих за по-сериозен поглед. Все повече смятам, че с гей парадите се успява само в едно – да се измести истинската тема, а тя е – че това не е тема. Надявам се ме разбираш. Ако ли не – то питам как лидерът на социалистите в България, се шашна от жълтите новини около Азер Меликов и последният в момента изглежда да е безработен. Как така лявата партия не намира място за гей, който не крие сексуалността си? Колко вестника се продадоха на тази тема, която не би следвало да е тема? Наместо просто да регламентират гей браковете, което не се случи с промяната на Семейния кодекс, направена от една социалистическа и две либерални партии, а това е важно от гледна точка на елементарни неща като семейна собственост, деца и пр. дреболии материални и социални, обществото се занимава с това дали един гей е бил експерт политическия кабинет на премиера. Е, пардон – ако има някаква тема това е тя – не би следвало да съществува тема относно това кой е гей и кой не. Дребното селско любопитство дали някой е гей противостои на безумни паради с горди хора и въобще бозата става все по-гъста, а темите – все по-далеч от реалните неща.

Вашият коментар

От кого бягахме, мамо?

Книгата ме привлече заради името „Перихан“, което срещнах за първи път тези дни, докато четях „Джевдет бей и неговите синове“ на Орхан Памук. На задната корица, пък открих: „Перихан Магден е сред най-изобретателните и прями творци на нашето време. Умението, с което вае своя изказ, блестящите набези към теми, за които всеки мисли, ала малцина ги обличат в думи – всичко това печели обичта на читателите и уважението на писателското съсловие. … Четете книгите й! Няма друг като нея.“ (Орхан Памук) Освен това, напоследък много се радвам на цени под 15 лева на нови книги, а тази е 12!

Перихан Магден има и друго общо с Орхан Памук – също като него тя на висок глас настоява за повече свобода в Турция, рискувайки да бъде съдена. Би било хубаво и у нас да чуваме известни личности да правят същото.

А книгата, книгата?!?

Ами има един проблем с писането на ревю за тази книга. От една страна много искам да ви я похваля, а от друга не знам как да направя така, че хем да ви изкуша да я прочетете, хем да не разваля ефекта от четенето, но няма начин, ще трябва да опитам.

Книгата се чете ужасно бързо и е само 156 страници. Състои се от отделни глави от различни „разказвачи“. Преобладават разказите на главната героиня – едно бездомно момиче, но не бездомно в смисъл на спящо в подлезите, а такова, което никога не е имало дом, а е живяло в хотели. Пътували с майка си с много лек багаж, за да могат да напускат хотелите светкавично, оставяйки след себе си всички онези неща, които са купили, за да превърнат хотелската стая в нещо свое – от пердета и покривки до дрехи, играчки и книги. Да, имат доста пари, които им позволяват на всяко място да изграждат дома си отново. Единственото нещо, което не изоставят е тяхната „Свещена книга“ – онази, за сърненцето Бамби, което познавате от филмите на Дисни. Четат я като Библия, допитват се до нея като до И Дзин.

Защо го правят? Е, това не мога да ви кажа. Ще разберете сами – лека-полека. Единственият жокер, който ще дам е, че книгата не е от типа на „Шоколад“ или други подобни на Джоан Харис и предполагам, че ще се хареса и на мъже.

Героините са туркини, но говорят и английски, а и можеха да бъдат всякакви. Не очаквайте нещо подобно на истанбулската атмосфера от книгите на Памук. С тази малка книжка ще обиколите няколко континента.

Въпреки, че Перихан Магден критикува турските закони и е съдена неведнъж, май всеки път по онзи член, дето му казвам „за засягане на турската чест“, турското министерство на културата и туризма я е включило в програмата TEDA, която финансира преводи на турски книги на всякакви езици по целия свят. Именно благодарение на тази програма вчера прочетох … три книги :) Жалко, че не превеждат и вестници … Перихан Магден пише и колонка във вестник.

Вашият коментар

Защо точно аз и точно за това?

На 26 юни ще се проведе София Прайд 2010. Що е това?

Това е шествие – едно от увеличаващия се по света брой шествия, които се организират в подкрепа на правото на хората да не стават жертви заради сексуалната си ориентация. Това е третото шествие, което ще се проведе в нашата страна.

Мотото на шествието тази година е „Love equality, embrace diversity! / Обичай равенството, прегърни многообразието!“.

Тази година шествието ще е заключителното събитие на едноседмична програма от културни мероприятия, фото изложба и дискусии. Самото шествие ще бъде предвождано от платформа с DJ и танцьори, към него ще се включат гости от Гърция, Франция, Румъния и други европейски държави. Можете да намерите повече информация за това и предишните две подобни събития на специалния сайт.

Моля, обърнете внимание на менюто вляво и ако искате да помогнете на организаторите, кликнете върху „ПОМОГНИ„. Тази година, вероятно заради кризата, по-трудно се събират дарения, а е насъщно да се съберат достатъчно пари поне за охрана. За какво му е охрана на мирно шествие? Нали сте гледали по телевизията на какво са способни футболните фенове? На подобни неща са способни и други групи, а хомосексуалните хора и тези, които ги подкрепят са един от любимите им обекти на насилие. Разбира се, пари са нужни и за озвучителна техника, гориво, мобилен генератор за ток и пр. неща, за които можете да прочетете на страницата. Можете да дарите средства чрез дебитна / кредитна карта или PayPal.

Защо точно аз публикувам информация за това събитие, че и апел за помощ?

Повечето от вас знаят, че нямам вкус към площадната демокрация по принцип, а някои вероятно си спомнят, че преди две години, в навечерието на първия български прайд точно в този блог писах за това, че не подкрепям предстоящото събитие. Би било интересно да се върнем назад и да прочетем мотивите, както и последвалите коментари.

Ако не откриете там отговора на горния въпрос, (пре)прочетете текста „Ако синът ми е гей“, писан на следващия ден.

В коментарите очаквам вашите отговори на въпроса защо разпространявам информация за предстоящото събитие, както и на въпроса дали вие бихте направили същото и дали бихте участвали в прайда.

Вашият коментар

Джевдет бей и неговите синове

Tags: ,

„Когато всички излязохме на свобода и напълнихме гнездото догоре с врабци, видяхме, че са останали още две яйца. Отивам аз до едното, почуквам го леко, дано ми се обади никой отвътре, но отвътре не иде никакъв звук. Почуквам по-силно и пак се ослушвам – и пак нищо. После извиках: Ти, който си вътре, човек или звяр, обади се! Ни човек, ни звяр, нищо се не обажда. Другите врабци също почнаха да чукат по стените на яйцето, но пак никой не се обади. Тогава ние разбрахме, че това яйце е запъртък. Винаги, където има много яйца, ще излезе и по някой запъртък. Добре че хората не се мътят като нас, иначе току-виж че и при тях може да се случи някой запъртък!“ (Йордан Радичков)

Днес дочетох „Джевдет бей и неговите синове“ (694 стр., 22 лв., първата написана от Орхан Памук, но последната преведена у нас). Бавничко я прочетох – всъщност книгите на Памук ги чета като че по-бавничко по принцип.

Мааалко ми е тягостно и объркано. Истанбул на Орхан Памук по някакъв начин ми е страшно познат и близък, макар че никога не съм ходила там. Доскоро ми се ходеше, а сега не съм сигурна. Усещам го задушлив като родния дом, в който никак не ми се връща, като някаква меланхолия, която съм израснала и ми е колкото близка, толкова и чужда. Аз се съотнасям към Истанбул като излюпило се по случайност пиле към гнездо, в което квачката поддържа яйцата живи, но внимава да не се излюпят. Този Истанбул така или иначе е навсякъде около мен, тук, в България, нищо че героите и случките са различни, както и декорът и езикът, на който е написана пиесата. Както и друг път съм казвала, фактите не ме интересуват. Така или иначе не ми помагат да разбера защо докато в Истанбул разни хора се опитват да се разграничат от християните и да покажат, че са по-добри от тях, а тук разни хора се опитват да се разграничат от мюсюлманите и да покажат, че се по-добри от тях, в крайна сметка едните и другите толкова много си приличат. Фактите може да са различни, но ако не ги оставим да ни заслепяват, ще видим истината – че и тук и там израстваме на една и съща почва – в една и съща култура.

Това, обаче, не е всичко. Колкото и да обичам да сравнявам културите, това не ми помага да намеря отговор на въпроса как в една среда понякога израстват толкова различни от нея хора. Вече ми е невъзможно да не виждам един подкултурен пласт, който е някак по-плътен и по-важен от културите. На свой ред те се превръщат в не чак толкова интересуващи ме факти, които закриват по-дълбоката истина. Виждам само това, че едни се излюпват, а други остават запъртъци, независимо дали родителите им истински се опитват да ги излюпят. И нямам ясна теория по въпроса.

Може би е време все пак да кажа за какво се разказва в книгата: тя започва в началото на 20 век и свършва през 1970 година; описва живота на три поколения от семейството на Джевдет бей, който в началото на книгата е подминал средата на трийсетте си години търговец, който току що се е сгодил за дъщерята на един паша. Предполагам, че на повечето от вас това не им изглежда странно, но ако прочетете книгата, ще научите, че по онова време е било доста необичайно мюсюлманин да се занимава с търговия. Всъщност книгата може да се използва като отправна точка за изучаване на новата турска история – раждането и развитието на турската република. Макар че никога не съм изучавала турска история, нещата, които съм научила в детството си за прогресивността на бащата на републиката, Ататюрк, както и за военните като гаранти на прогреса, ми изглеждат все по-съмнителни.

Странен ми е прогресът, който се налага и поддържа с насилие … или маркетинг. В този смисъл, тези дни ми е все по-трудно да открия същностна разлика между Запада и Ориента; като че разликите са единствено в методите, които спомагат да се поддържат яйцата живи, но неизлюпени. Просто сме свикнали автоматично да смятаме различно изглеждащите за запъртъци и да не се задълбочаваме да виждаме запъртъците, които изглеждат като нас. А това, което истински ме притеснява е, че ние, хората, не сме като врабчетата – сред нас има повече запъртъци отколкото излюпени. Дали това е в реда на нещата?

Последният въпрос ме подсети да се върна към конкретиката на книгата. На фона на предмети и обичаи алатурка, които се заменят с предмети и обичаи алафранга – от шапките, през тоалетните, до живота в апартаменти и разводите, че и отвъд, няколко от героите се чудят кои са, какво е истинският живот, как трябва да живеят. И докато се чудят, се променят по странен за околните начин.

Вашият коментар